Глор пак погледна към приятелката си. По-точно искаше да погледне, но нещо се случи. Задуши го, той се вцепени и се вкопчи в креслото. „Къде съм, какво става с мене?“
Той стана Сьовка. Може би от свръхнапрежение, а може би от бесния кръговрат на кървавите отблясъци навън единството на двете съзнания се бе разрушило и Сьовка бе останал сам, без Глор, гол-голеничък.
Точно в този момент се обръщаше, за да погледне госпожа Ник. Завърши движението и видя… Страшно, плоско бяло лице под плътно обгръщаща го качулка. Късо бъчвообразно тяло. Ноктести пръсти на несъразмерно дългите ръце, които се опираха върху вторите колене — долните, извити обратно, назад… Хвърли поглед към Тачч и видя съвсем същото. Съвсем същото лице, ръце и двойна извивка на краката — като в кошмар. „Ама че работа! — помисли си той. — Какво ще стане сега? Как ще ги отличавам? Те са еднакви като раци в кошница.“ Затвори очи. Стана му страшно гадно, сякаш до него зашумоляха в кошницата раците, които те с Машка бяха наловили на разсъмване в езерото при бента. Нелепи, почти непоносими за човешкия поглед черупкови очертания. Острите шипове на черупките и слепите очи-топлийки… Сьовка ненавиждаше раците. Ловеше ги само заради Машка.
След част от секундата кошмарът премина. Глор погледна приятелката си — тя още продължаваше да оправя закопчалките на комбинезона си под коленете. Изглеждаше както винаги.
Глор си пое дъх, прошепна: „В името на Пътя!“ — и си даде дума — за кой ли път! — да почива, да почива и нищо повече… Учителя наистина беше прав. През трите първи дни трябваше да стоят мирно, спокойно и да не се набъркват в никакви авантюри.
Амфибията отмина устието на реката и се гмурна под водата. Тачч включи екрана на подводния локатор — в центъра му се видя мигаща оранжева точка, сигналният маяк на бота. Съдът стоеше под водата, на дванадесетметрова дълбочина, на сигурно място — откъм открито море го прикриваше дълга скала, истински подводен вълнолом. Никой освен стопанката му не можеше да го открие — маякът му се включваше само в отговор на сигнал от амфибията. Да се промъкнеш през този лабиринт от скали беше трудно даже с помощта на маяка. Камъните отразяваха и разсейваха лъча, на много места вълните обхващаха цялата дълбочина на фарватера — амфибията се гмуркаше, удряше се в дъното.
Най-после стигнаха до бота. Плътно се допряха. Швартовите магнити звънко щракнаха, отвориха се люковете на двете машини и роботът-механик се провря в бота, за да провери механизмите. Ник и Глор се заеха да пренесат торбите с вода и припаси, а Тачч постави амфибията на две котви. Докато местеше тежките торби, гледаше как монтажничката действува с котвените системи. Не, никой не би могъл да я обвини в непредпазливост… Едва след като се убеди, че котвите на амфибията плътно са се захванали за дъното, тя свали бота от мъртвата котва — титанов винт, който плътно бе завинтен за дъното. После се върна в амфибията и като почти слепешката маневрираше с двата съединени съда, закачи амфибията към обицата на мъртвата котва на мястото на бота и прибра временните котви. Първата се заклещи за някакъв камък — едва я откачиха…
„Ама че педантка! — помисли Глор. — Залови се да хвърля котви, за да се прешвартова! И при това толкова предпазливо…“ На мястото на Тачч Глор би помолил да откачат бота от котвата, а в това време той щеше да бъде готов да закачи амфибията на освободената обица. „Кълна се в ръкавиците си — мислеше той, — работата става все по-интересна! Госпожа Тачч не желае да остави бота си в сигурното пристанище Юг, под надзора на Стражата, макар че трепери над него… Това не е жена, а цяло кълбо от загадки!“