Стъклената мечта
Подводният бот беше мечтата на Глор. Отдавнашна и почти неосъществима. Стъклена капка, четириместно подводно чудо… Когато се прехвърли в чудото, Глор започна да се оглежда с прекалено любопитство и ентусиазъм. Ник го блъсна в гръб. Беше й ясно, че три четвърти от ентусиазма идва от Сьовка.
Седяха един до друг на местата за пътници — в най-широката част на корпуса. Пред Глор, в креслото на първия пилот, седеше Тачч. Глор едва се побра на седалката — качулката му опираше в стъкления таван. Ботът летеше с такава скорост, че водните струи отвън сякаш бяха неподвижни. Тачч управляваше съда слепешката, по локатор, като съвсем безразсъдно се провираше между скалите. Лъчите на прожекторите се разсейваха в крайбрежната мътилка. На завоите пътниците се притискаха към страничните облегалки на креслата, от бордовете се откъсваха усукани плитки жълта вода.
Глор гледаше през рамото на Тачч към екрана на управлението. Курсът беше почти точно на юг. Дълбочината — осемнадесет стъпки. Цифрите на лага, указателя на скоростта, бясно скачаха — Тачч караше лодчицата все по-бързо. По кръговия екран преминаваше хидролокационното изображение на дъното, пресечено от две бели линии. Наклонът на хоризонталната линия Показваше завоите, а наклонът на вертикалната — изкачванията и спусканията. Сега ботът се движеше право, без да се издига или потапя. А скоростта все повече се увеличаваше. Глор се наведе, за да погледне лота. Охо! Дълбочината под кила беше нищожна за такава скорост — само двадесет и една стъпки! Или Тачч наистина от нищо не се страхуваше, или много добре познаваше маршрута. Каза им, без да се обръща: „Облегнете се добре, господа…“ И веднага се заклатушкаха на всички страни. „Направо е луда!“ — помисли Глор, като се притискаше към седалката. Креслата бяха автоматични. Достатъчно беше малко по-силно да се притиснат към облегалката и към стъпенката за краката, и креслото плътно обгръщаше седящия, като оставяше свободни само ръцете му. Иначе, докато ботът лавира между скалите, човек не би могъл да се задържи. Чуваше се как роботът в машинното отделение се търкаля. Струи вода, примесени с пясък и топки водорасли, със силен съсък се удариха в корпуса. Надясно. Наляво. Надясно. Наляво. До самото рамо на Глор се мярна порестата повърхност на някаква скала. И изведнъж клатенето престана — бяха се измъкнали от скалите и тръгнаха към дълбокото, в чистата вода, осветена от двете Слънца.
Големият лов
Ботът се носеше под водата към някакво известно само на Тачч място в океана. Екипажът търпеливо чакаше. От време на време заговаряха за това-онова, но повече мълчаха. Никой не гледаше навън. Скоростта беше прекалено висока — в светлината на прожектора се стрелна риба и веднага изчезна зад кърмата, студено чернееше празната вода. Сякаш се носеха през тунел от черен матов камък, безконечно дълъг и прав. Бордовият часовник равнодушно навърташе час след час, подводницата се отдалечаваше все повече от бреговете. Плячката не беше от тези, които очакват ловеца в бърлогата си. Най-големият и свиреп хищник на планетата, древният звяр с древното име „сумун“. Така го бяха нарекли коренните жители на планетата — още преди да ги настигне Пътя.
— Тук ще е добре — най-после проговори Тачч. Богът намали скоростта си, по полегата спирала тръгна надолу, като оставяше зад кърмата широка, слабо просветваща диря. Примамка. Течност с миризмата на костенурките наб, любимата храна на сумуните. Те подушват миризмата на наба от много стотици метри. Като навърташе кръг след кръг, ботът се спусна към слоя на плътната студена вода. Тук легна неподвижно, сякаш бе на дъното и пусна в ход звуковата примамка. Стъклото започна да вие с нетърпимо тънък звук. Леко затрепера. Предавателите бяха изпратили в океана звуците на стадо костенурки, записани на магнитна нишка. Земните ловци примамват със звук най-разнообразен улов — от тигър до синигер. А тук използуваха звукова примамка само при лов на сумуни. Впрочем той рядко биваше успешен.
Предавателят монотонно пищеше. Водата изглеждаше съвсем необитаема — дълбочината бе три хиляди стъпки, прожекторите бяха изключени. Тачч угаси и вътрешното осветление, закри екрана на хидролокатора с щора — дори неговата слаба светлина можеше да смути звяра. Глор седеше, вперил очи в екрана. Един път сгреши, като взе някакъв наб за приближаващ се сумун. Не беше трудно да сбъркаш изображенията на екрана — и двете животни имаха формата на овална леща, само че сумунът беше десет пъти по-голям. Набът дълго плува около бота, като търсеше източника на звука и призивно пищеше. Съвсем се побърка, няколко пъти се удари в борда, разклащайки лодката. Тачч с досада изщрака: