Той отдаде чест — от прекалена любезност чак подскочи. Лицето му на слабоумен ангел сияеше.
— Поласкани сме — каза Глор. — Заповядайте, радваме се…
Офицерът засия още по-ослепително и прошепна:
— Имам за вас лично поръчение от негова предвидливост…
Те объркано приклекнаха. Очакваха всичко друго, само не това. А Клагг застана мирно и заговори официално:
— Негова предвидливост, доволен от вашето, господин Глор, син на Тавик, поведение при известния ви вчерашен случай… — Той направи пауза. — И като отдава дължимото на майсторството на вашата приятелка госпожа Ник, дъщеря на Род, ви кани и двамата в орбиталния монтаж на Главния док. Какво ще наредите да предам на негова предвидливост?
— В името на Пътя, съгласен съм! — незабавно отговори Глор.
— В името на Пътя, съгласна съм! — отговори и Ник.
Въпросът за съгласието им не беше нищо друго освен формалност. Командорът на Пътя беше третият от управниците на планетата. Първият — Великия Диспечер, вторият — Великия Десантник. Поканите на Великите не се отказват. Ник и Глор бяха виждали командора на Пътя само пет или шест пъти, макар че принадлежаха към висшата каста и бяха завършили Космическата Академия, чийто почетен началник беше командорът на Пътя. Да, те бяха удостоени с голяма чест, само че, отивайки да работят на стотици километри от повърхността на планетата, те безнадеждно се отдалечаваха от своята цел — от специалистите, които се занимават с детекторите… Вероятно тази мисъл се бе отразила върху лицата на монтажниците. Господин Клагг покровителствено се усмихна и изблея:
— Не се съмнявайте, господа, прекрасно ще се справите! Давам ви думата си на космически офицер, негова предвидливост ви познава по-добре, отколкото вие самите се познавате. Той чудесно умее да подбира персонала си!
„Личи си по тебе — помисли Глор. — Ама че тъпанар…“ В това време тъпанарът им връчи по един жетон — пропуск за Главния док — и им поръча още тази вечер, в първия следзалезен час, да се явят на космодрум–3. И изпърха през прага, като остави Глор и Ник в отвратително настроение. Издирването на схемата на ръкавиците се отлагаше за неопределено време.
Втора част
Космосът
Земя. Институтът за бърза помощ
В средата на юни се заредиха дъждове. Гърмящи като тежки оръдия летни бури измиваха асфалта, плакнеха болните листа на градските дървета и те ставаха млади и чистички като през пролетта. В разгара на една такава буря по шосето от аерогарата някакво такси на голяма скорост закачи с десните си колела рядкото желе по банкета, подскочи, завъртя се, тръгна настрани и се обърна на покрива си. И шосето замря. Запищяха спирачките на летящите в двете посоки коли. От сплесканата кабина измъкнаха човек в скъсано, цялото заляно с кръв сако — отнесоха го под навеса на автобусната спирка. Носеха го, за да умре. Вече не дишаше. Но през пелената на дъжда се появи кремавият фургон на „Бърза помощ“, удари спирачки, претърколи се през ивицата трева, разделяща шосето, и след по-малко от половин минута линейката вече се носеше обратно. След още десет минути камионът на „Пътна помощ“ откара счупената волга и почти припадналия, издран, но, общо взето, невредим шофьор. През това време в кабината на линейката всеки си вършеше работата. Младшият фелдшер режеше и сваляше дрехите. Лекарят защипваше с кохери кръвотечащите съдове. Старшият фелдшер, набръчкал сърдитото си войнишко лице, регулираше дихателния апарат. Шофьорът натискаше газта, като вдъхновено удържаше колата върху слоя вода, който като масло покриваше асфалта. Преди да влязат в града, пороят спря, сякаш някой бе завъртял крана, и шофьорът даде още газ. След линейката се носеше многометров шлейф от воден прах. Жално, тънко пищеше сирената, надвиквайки шума на централните улици. По кръстовищата регулировчиците надничаха изпод мокрите си дъждобрани и свиреха, спирайки движението. Последен завой. Колата напреки се стрелна по кръстовката, изтърколи се в пресечката и като изпищя още веднъж със сирената, сви в двора.
— Към операционния — напомни лекарят. Шофьорът мълчаливо караше. Лекарят все още триеше ръцете си със салфетка. Обади се, вглеждайки се в лицето на ранения:
— Яков Борисович, направо с кислорода в операционната.
Фелдшерът вече отваряше вратата. Колата на заден ход се бе приближила до входа на операционния блок, по релсите изскърцаха колелцата на носилката и фелдшерите бързо я подкараха навътре, приклякайки от тежестта. Дъждът плисна по омекналата кислородна възглавница.