Когато излезе от операционната, лекарят каза на шофьора:
— Не сме бързали напразно… Самият Ямшчиков е дежурен — взе го на масата…
Хирургът приличаше на носорог — сбръчкан, свирепо-невъзмутим, „самият Ямшчиков“. Той влезе с разперени ръце, огледа оркестъра си — асистентите, сестрите, анестезиолозите. Рече:
— Отваряме коремната кухина. Ще кърпим черния дроб…
И настъпи Голямата Тишина. Черният дроб беше съвсем зле. След половин час хирургът попита:
— Пулс?
— Нормален.
— Питам пулс?
— Иван Иванович, нормален! — отговори анестезиологът.
— Лъжете!
Първият асистент мигна, за да изтръска потта от клепките си, наведе се към кардиографа:
— Не лъже, Иван Иванович. Пулсът е осемдесет…
Иван Иванович само го изгледа — свирепо, над маската… Ръцете му наместваха черния дроб като тесто във форма.
— Никога не съм ви лъгал, Ван-Ванич… Сякаш има помпа, а не сърце, наистина… Направо идеален болен. Диша като делфин — рече анестезиологът.
Иван Иванович изпръхтя под маската. Няколко минути в операционната мълчаха, само сестрата шепнешком броеше салфетките, за да не забравят някое парче марля в корема. После хирургът рече в пространството:
„Шийте…“
Третият лекар застана на неговото място и започна да зашива корема, като ловко прокарваше иглата и завързваше възелчетата. А професор Ямшчиков закрачи около масата. Държеше ръцете си отпред като две знамена. Погледна, проговори:
— Клепача!
Повдигнаха клепача на ранения и хирургът надникна в гледеца. Очите на самия професор нямаха ресници, бяха възпалени и свирепи. Той изпръхтя, врътна маската си и нареди:
— Гответе челюстта. Ръцете. Гответе всичко! Ира! Позвъни на моята. Кажи й, че самият няма да се върне за обяд. Кажи, реже апостол…
Иван Иванович „ряза“ до среднощ — пациентът упорито дишаше и сърцето му наистина работеше като помпа. А на сутринта, едва беше влязъл, професорът се осведоми жив ли е оперираният. Оказа се, че е жив… Ямшчиков тръгна към бокса, попръхтя и изведнъж нареди:
— Ира! Да видя шевовете!
— Кои, Ван-Ванич?
— На корема.
Юнското слънце блестеше през прозореца зад гърба на професора. През цялата нощ бе валял дъжд. Грееше слънце, а от дърветата още капеше.
— А това какво е?! — шепнешком попита Ямшчиков.
— Съединителна тъкан — изписука Ира.
— У-у, академик такъв… Ела тук. Слушай. При болния няма да пускаш никого! НИКОГО! Внимавай…
— Ще внимавам Иван Иванович — изписука Ира. По лицето й се виждаше, че ще умре, ама няма да пусне никого…
Ямшчиков със стремителния бяг на носорог се понесе към административния корпус и след минута беше в кабинета на професор Потосов, директора на Института за бърза помощ.
— А-а, скъп гост! — учудено пропя директорът. Ямшчиков не обърна внимание на учудването му и попита:
— Погледна ли вчерашните операции?
— Досега съм администрирал. Какво има? Произшествия ли?
— Ами, произшествия! Защо?… Имаше операции… — отговори Ямшчиков. — Погледни. — И сложи на бюрото му една тънка тетрадчица, историята на заболяването.
Черните, по източно, извити вежди на професор Потосов запълзяха нагоре и се извиха като въпросителни знаци.
— От Караваево ли са го докарали?! — възкликна директорът.
— Точно така, Аз го оперирах.
— Черния дроб?
— Всичко. Черния дроб, черепа, извадих ребра. Зачуках краката. Още и ръката. Мехура му зашихме…
— Ти си луд човек, Иване! През нощта умря, нали?
— Жив е.
— Ама че здравеняк!… Поздравявам те, Иване! Рискувал си и си спечелил!
— Стига си се радвал — рече Иван Иванович. — Спомняш ли си оня секретен циркуляр? Тук, в твоя кабинет го четохме?
— Спомням си нещо — изчаквателно проточи директорът.
— Нищо не помниш… Не лъжи. Наредено ни е да съобщаваме за случаи на ускорена регенерация на тъканите. Къде е тоя циркуляр?
— В сейфа ми е. Ама какво общо има циркулярът? Много здрав човек, оживял е — можем само да сме му благодарни! Спомням си, през четиридесет и трета година…
— Извади циркуляра — прекъсна го Иван Иванович. Директорът бръкна в сейфа. А професор Ямшчиков се подпря с корем на края на бюрото и прегракнало зашепна:
— На сутринта… на сутринта, разбираш ли… преди половин час отиваме с Ира… Жив… Добре… Хърка като каруцар. А коремът му заздравял!
— Какво, какво?
— Заздравял! На равнището на пети ден. Чисто. Направо могат да се свалят конците… — Иван Иванович повъртя дебелите си пръсти, търсейки още сравнения. — Могат да му се предпишат хвойнови бани! Челюстта му зараснала!
През това време професор Потосов последователно измъкваше от сейфа парче човешка кост, кутия с танталови винтове — за завинтване пак на кости, — кутия със свредели, бутилка спирт и най-накрая папката с документите. Откри в нея циркулярното писмо, което започваше с думите: „До всички болници, полеви лазарети, пунктове за «Бърза помощ»…“