Прочетоха документа. Потосов го остави на бюрото — с текста надолу, — набра телефонен номер.
— Ало! С кого говоря? Така, точно така… Тук е професор Потосов, директорът на Института за бърза помощ. Да, във връзка с писмото. Вчера. Мъж. След авто. Казвам след автомобилна катастрофа. Да. Не, той спи. В упойка е. Да. Да. Разбрахме се…
Уловът
От портала на Центъра излязоха колите с оперативните работници и набирайки скорост, се понесоха към булевардите. След тях — болничният раф. Старши беше Ганин. Началникът на Центъра ръководеше операцията по радиото от кабинета си… Седеше, гризеше си нокътя и броеше минутите. Колите излязоха седем минути след обаждането на Потосов. След още девет минути влязоха в двора на Института за бърза помощ. Всичко — шестнадесет. Лекарите начело с Анна Егоровна направо от вратата, като качиха Ямшчиков в колата, продължиха към операционния блок. Офицерите от оперативната група придружиха рафа до операционния блок и там се разделиха. Петима осигуряваха охраната на лекарите, двама останаха за свръзка, а други трима продължиха към дъното на болничния парк, в барачката, където се пазеха дрехите на пациентите. Двадесет и шест минути след началото на операцията Зернов чу гласа на Ганин:
— Първи, Първи!… Докладва Павел. Намерихме! Повтарям — намерихме! Приемам!
— Първи към Павел. Да се изземат всички лични вещи на ранения. Да се изпратят незабавно с третата кола. Да се разпита гардеробиерката не се ли е интересувал някой от дрехите преди нас. Свръзка! Дайте ми доктора! Приемам.
— Свръзката към Първи. Викам доктора. Павел предава — третата кола тръгва към стопанството.
Две дълги минути пауза. После гласът на Анна Егоровна:
— Първи, аз съм докторът. Слушам.
— Какво ще кажете за ранения?
— Късмет, другарю Павел. Той е!
— Транспортабилен ли е?
— По-здрав е от нас — рече Анна Егоровна. — Много хитър човек. Прави се, че е в кома.
— Не разбрах. Приемам.
— Симулира дълбока загуба на съзнанието.
— Ясно. Гответе го за транспортиране.
— Няма да го дадат — каза Анна Егоровна.
— За това ще се погрижи Павел — отговори Зернов. — Край… Свръзка, дайте ми Павел! Приемам…
Пусна копчето на микрофона, но пак чу гласа на Анна Егоровна:
— Първи! Имайте предвид, тук е Иван Ямшчиков. Ще направи скандал… Вашият Павел за него… нали знаете…
Като всеки местен жител на Н., Зернов много беше слушал за професор Ямшчиков. За майсторството му, почти приказно, за неукротимия му характер. И когато болничната кола се върна в двора на Центъра, пръв слезе Ямшчиков. Той изтрополи по служебното стълбище към лазарета, без да изостава от носилката, с която носеха „апостола“. Само при това условие се бе съгласил да пусне вълшебния пациент от операционния блок.
Точно един час след излизането на групата в кабинета на Зернов се състоя съвещание. Негов герой не бе „апостола“ — с него всичко беше ясно. В средата на масата стоеше зелено цилиндърче, дълго един пръст. До него — пет синкави кристала. Първият улов на Центъра. Благоволин каза:
— Няма съмнение, това е „посредник“. Излъчвателят е същият както на шестзарядния, който видях аз. Ето вдлъбнатинката отпред. Същите конци за включване. Дългият — предаване, късият — приемане… Разрешете да го отворя?
— Отваряйте — каза Зернов и по детски протегна шия.
Физикът повъртя цилиндърчето в пръстите си. Капачето отскочи с мляскащ звук. Откри се кръглото кадифено ложе за Мислещия. Празно. Дългите власинки на кадифето мърдаха от само себе си, като живи. Беше невъзможно да се определи цветът им. Бяха черни и заедно с това преливаха във всички цветове на дъгата. Иля Михайлович, завеждащият научната част, взе лупата от масата и с присвито око се впи във власинките. Рече с ядовита завист:
— Микроконтакти… Ех!…
Заместникът на Зернов, същият, който оглавяваше следствената комисия в Тугарино, каза:
— Така, добре… Значи на един от контролните пунктове можем да заменим рентгеновия апарат с този прибор, нали? Това вече е нещо… Ще обезопасим „Камеята“ стопроцентово.
— Преди всичко медицинска проверка — каза Анна Егоровна. — Това нещо действува на мозъка, хубава играчка си намерихте… Можете ли да гарантирате, че е безвредна?
Изведнъж Благоволин рече със странен глас: