Ударът изглеждаше съкрушителен. Те се стремяха надолу, към подземните заводи, а ги изпращаха на орбита.
Настъпи часът на Големия изгрев — до смяната оставаха три часа. Ник измърмори в качулката си:
— Да отидем да се повозим. За довиждане…
— Да се повозим — рече Глор. — Кълна се в черните звезди!… — Той злобно размърда рамене и излезе в коридора.
По-късно разбра какво го бе повело към магазините. Несъзнателно жадуваше за утешение, а в главата му се бе задържал вчерашният разговор за новия бот за подводен лов. Казваха, че ботът вече е пуснат в продажба. И като изведе „Скитника“ от гаража, Глор го насочи към източния път, към магазините за предмети на разкоша. Над заводската равнина изгряваше Голямата зора — между хоризонта и черната ивица на облаците се издигна сноп сини лъчи. Изгревът не беше хубав — в унисон с настроението им.
— Добре би било, ако изведнъж се извие буря… Ще отменят ракетите… — рече Ник.
— Не се надявай — промърмори Глор, но все пак доближи гривната до ухото си и чу прогнозата за времето.
Наистина се очакваше ураган. Според прогнозата фронтът ще достигне трети окръг около Големия залез. Обаче фронтът не е епицентър. Ракетите ще излитат до полунощ… И монтажниците мрачно млъкнаха. Само хвърляха коси погледи към подземните заводи — край източното шосе беше пълно с такива. Непрекъснато се мяркаха зеещите гърла на тунелите, от които по наклоните излизаха товаровози с вързопи с комбинезони, контейнери с обувки, метален прокат, пластмаси, синтетична храна. Само с ръкавици нямаше. А може би имаше. Може би точно последният гравитолет, натоварен с контейнери с надписи „прибори“, возеше именно ръкавици… После в пролуката между два хълма блесна златистият полусферичен купол — магазините. Глор попита:
— Искаш ли да погледнем оня… новия бот?
— О, велики Небеса!… — изстена Ник. — Новия бот! — И обърна глава.
Глор само чакаше повод да се ядоса. И ето че повод се намери. Госпожа Ник успя с гърба си да покаже колко презира Глор за недостойното му, неуместно и направо казано, детско любопитство. Той трябва да мисли, да мисли, да търси изход — и кога най-сетне ще стане възрастен?!
— Върви, щом искаш. Аз ще помисля — каза тя. Глор изфуча и тръгна. Вече не му се искаше да гледа бота, но не можеше и да отстъпи. С независим вид, сгърбен, той огледа полусфероидното фоайе. Добре би било да срещне някой познат — ще си побъбрят. А Ник нека си чака. Точно в елитния магазин му е мястото да си побъбриш. Но прозрачните площадки, стълбички, коридорчета бяха почти празни. Стъклената фантасмагория, която запълваше фоайето, сияеше със самодоволна матоворозова светлина. Робот в синя униформа с всички сили се втурна към Глор. Пропищя:
— Господин монтажник от висш разряд, ще благоволите ли…
Глор не му обърна внимание. Ескалаторът безшумно го свали в търговските зали. Нахалният робот крачеше след него, като чак прозвънваше от прекомерна услужливост. „Нека — помисли Глор. — Все пак някаква компания…“ Високоговорителят в празната търговска зала мъркаше с кокетен женски глас: „Господа, пилотът-приставка ще ви предостави незабравими усещания“… „Хм… Само незабравими усещания ми липсват“ — злобно си помисли Глор. В дългия тунел пред него сияеха с прясната си оранжева боя шестокраки. По-нататък — гравитолети. Още по-нататък, в лека мъгла поради голямото разстояние, висяха сапунените мехури на подводните ботове. „Залата на големите машини“. Срещу него като бели привидения минаха двама Диспечери. По-близкият до Глор изглеждаше прекалено млад за такава висока каста. При това се кипреше в невероятен, изключително тънък комбинезон. От двете страни на контето ясно личаха смигзите — рудименти на третия чифт крайници. Ама че нагъл младок! Нима това кутре може да бъде свестен инженер? А вече е Диспечер! Не случайно се шушука, че безогледната наглост е най-добрият път към величието… Злобно потрепвайки с рамене, Глор отиде при „Повелителя на ураганите“ и се втренчи в него с невиждащи очи. Щом е дошъл, трябва да гледа. Контурите му наистина са невероятни. Охо, а люковете! Великолепни люкове… Приклекна, за да надникне под корема на машината и чу непознат глас: