— Е, браво. Е, правилно — подсмихна се Тачч. — Гледай да не паднеш от орбитата. А като тръгнете, оглеждай се наоколо. — И скочи при своята бригада.
За да се скрие от завистливите погледи и намеци, Глор се пъхна да проверява работата на автоматите-контрольори в йонната камера на захранващия блок. Промъкна се през долния пръстен на фунията в огледалния, сплескан, непоносимо блестящ мехур. Като видяха балога, автоматите намалиха светлината на прожекторите си. Един от тях контролираше херметичността — бръмчеше с лазерната сонда. Мигащите проблясъци дразнеха и Глор нареди на автомата да спре, а той се закопча за края на фунията и настрои микроскопа. Шевовете не бяха лоши. Вече на пръсти извиваше лявото си стъпало, за да откачи закопчалката, когато в пръстена на йонното оръдие заискри люлякова светлина. А! Белия Винт! Мъглата се разстла като екранче. Затичаха букви: „По пътя бъдете особено внимателни“.
Глор не можеше да отговори пред автоматите. Само гледаше пластинката от сребриста мъгла, овална, с формата на екран. „Успех, успех!“ — мъглата се изви в спирала и изчезна. Глор изчака известно време и се измъкна от захранващия блок. Черни небеса. Учителя е добре осведомен! Знае за преминаването им на друга работа. Искаше му се да вярва, че знае и за Светлоокия… Но какво толкова може да им се случи по пътя? Я чакай… И Тачч ги съветваше да се оглеждат наоколо…
Кълна се в шлема и ръкавиците си, госпожа Тачч е не по-малко загадъчна от Учителя! Първо ги предупреди за интригите на Изчислителя, после ги заведе на лов — с недвусмислената цел да бъдат по-далеч от Стражата. И сега пак ги предупреждава…
В пълно недоумение Глор тръгна да предава бригадата. А си мислеше за Тачч. Значи монтажничката не е съучастничка на Светлоокия? Защото опасността по време на пътя би могла да произлиза единствено от него, мислеше си Глор.
Сигурно е, че в „посредника“ е вграден предавател. Вероятно инженер-физикът знае, че Глор е използувал „посредника“ за свои собствени цели… „Е, само да се измъкнем. На орбитата ще успея да се защитя“ — мислеше Глор.
Един час преди края на смяната по гривната го извика заместникът на Първия Диспечер. „Господин Глор! — изграчи старият монтажник. — Можете да тръгвате в съответствие с получените от вас инструкции. Плавен Път.“
Глор беше сигурен, че вече никога няма да види Монтажната, затова вдъхна димната миризма на заварките, кой знае защо, попипа края на фунията, изключи магнитните подметки и скочи към асансьора. Половин секунда преди него от своята площадка излетя Ник.
Ти си добро момче
Жилището се тресеше и се поклащаше — тук, на височина половин километър, ураганният вятър вече вилнееше. Връхлиташе упорито и на всеки негов удар с глухо свистене отговаряха ураганните двигатели на осемнадесети и двадесет и седми етаж. Ракетните двигатели автоматично създаваха тяга, уравновесявайки силата на вятъра.
— Хайде да се приготвяме — каза Ник.
Багажният контейнер — вместителна бака с капак на винт — изскочи от кухненския асансьор. Ник отвинти капака и решително хвърли кутията с парадната униформа на Глор на самото дъно. В нея сложи „посредника“.
— Смени си ръкавиците — промърмори Ник, докато прибираше кутията със своите парадни дрехи.
Ръкавиците потънаха в специалното хранилище с герба на Стражата — за износени ръкавици. Ник извади нови за себе си и за Глор — от отделни кутии, и ги прибра в контейнера. Отгоре нахвърля работните комбинезони и обувките. Стараеше се да направи така, че между „посредника“ и любопитните очи на контрольорите на Стражата да има колкото е възможно повече различни предмети. А Глор се сети за неска, за Любимеца на Пътя. През последните два дни не го бяха извеждали на разходка и от мъка той бе изпаднал в летаргия. А може би предчувствуваше бурята. Дивите нески по време на буря спят. Глор измъкна Любимеца от нишата-работилница. Животното не се събуди. „Е, спи си! На космодрумите не пускат нески. И на двамата ще ни е мъчно, нали, зверче? Ти си пухкаво и глупаво същество. Ще те храни чистачът, а после ще дойдат новите наематели, също такива господа монтажници като Ник и Глор. Всички обичат домашните животни. Но си личи, че Глор е обичал животните повече, отколкото е прието за един обикновен господин от елита. Добро момче е този Глор“ — мислеше Сьовка, като гледаше изкусно направените модели — единият готов; а другият — започнат. Готовият бе модел на кораб от стария образец, два пъти по-малък от новия. Докато го въртеше в ръцете си, с остра тъга мислеше за майстора. „Не искам да те убивам. Ти си добро момче, но строиш кораби. Да, ти си чудесен и обичаш разните там животинки, но обичаш и корабите, правиш модели — за удоволствие и развлечение. Красиви играчки наистина, наистина… Учили са ме, че всеки трябва да обича работата си. Всяка работа. И тебе така са те учили. Виждаш ли. По това си приличаме. Но не бива да се обича всяка работа. На Земята живял някой си господин Месершмит. Конструирал самолети. Сигурно върху работната маса на господин Месершмит са се киприли модели на самолети и той им се е любувал, докато си е почивал, облегнат в креслото си. А самолетите са убивали хора. Фашистите са убивали добри хора, които са обичали работата си и са били работливи. Първо в Испания. После в Полша. После във Франция, Белгия, Англия, Югославия, Гърция. После у нас, в Съветския съюз. Да, всичко това се е случило на една планета. Ти си прав — това са били истински убийства. Но каква е разликата между загубата на личността и смъртта? За вас — разбирам, — за вас това са съвсем различни неща. А според нас загубата на личността е също гибел. Вие искате да унищожите нас — руснаците, немците, испанците, англичаните, югославяните, всички хора. За да попреча на това, ще се наложи да убия тебе. Съгласи се, че това е справедливо.“