Вратата се затвори. Гравитолетът се извиси в небето. Офицерът гледаше монтажниците и се подсмиваше. Глор направи злобна муцуна и отбеляза:
— Не греши само Изчислителя, господин офицер от втори разряд…
— Тъй вярно, господин монтажник! — каза офицерът.
Ник стоеше със страшно виновен вид. Глор измърмори:
— Размърдай се. Иначе ще закъснеем и за следващия…
За по-правдоподобно те се качиха в къщи, даже извадиха жетоните от ръкавиците си и ги прибраха обратно. „Сигурно правим глупости — мислеше Глор. — Не трябваше да бягаме. Най-вероятно инженерът ни пази. Отвлече вниманието на стражника, придаде на подозрителното произшествие комичен характер. Затова пък сега е ясно, че Светлоокия не е агент на Стражата. Кълна се в гравитатора, голям номер ще бъде, ако засадата е подготвена в следващата кола!“
Засада нямаше и не можеше да има. Когато за втори път стигнаха до гарата, монтажниците видяха, че на пристана блестят каски и портупеи — цял взвод на стражата се прибираше за почивка в казармите в заводския сектор.
— Взвод лична Стража — прихна госпожа Ник.
На гара „Космодрум–3“ монтажниците слязоха без ни най-малки спънки и след тях нямаше никой.
Космодрумът представляваше унила гледка. Гладка равнина, оградена с много висока стена. Тук облаците вече бяха обложили цялото небе — кървавите облаци на червената вечер. Ураганът приближаваше. И всичко изглеждаше мръснокърваво. Изгорената земя, бетонните панели на оградата, вишките с опознавателните светлини и скучаещите стражници. Духаше отвратителен прашен вятър. От далечния ъгъл на космодрума излитаха свистящи кълбовидни вихри — работеше гравитаторът, издухвайки въздух в стратосферата.
Ник и Глор почти бегом се втурнаха към блиндажа на управлението. Бяха закъснели с цяла девета от часа. В служебните коридори цареше ураганна суматоха. Космодрумните инженери тичаха от врата във врата. Черните със сребърно комбинезони на Космическата Служба тук не изглеждаха елегантни, а засилваха общото впечатление за унилост и сивота. Високоговорителят унило призоваваше шахтовите наблюдатели да проверят капаците на гърловините, после тъжно въздъхна и напомни на господа радиометристите, че следващите ракети ще тръгват с гореща тяга. Вероятно фронтът на урагана се очакваше в най-скоро време. Погребалното щракане на говорителя ги съпровождаше до шестия етаж — броенето ставаше като в ракетите, отгоре надолу. Последната лента изведе монтажниците в специалната пътническа зала — за господата, които пътуват до спътниците. Там ги чакаха. Към тях се втурна космически инженер първи разряд.
— Господа, вие задържате излитането! Пропуските ви! Дежурният, по-бързо!
Дотича дежурният офицер от Космическата Стража. Провери жетоните им, отдаде чест — всичко е наред. Инженерът ги поведе към ракетата, като раболепно ги подканяше да побързат. И тогава разбраха, че Светлоокия не е излъгал. Наистина Глор бе определен за длъжността адютант на Великия командор.
Специалист от висока каста не би изпращал до ракетата обикновени монтажници. Никой не би ги изпращал. И без съмнение, заради обикновени пътници не биха задържали излитането на ракетата.
Полетът
Целта на Пътя — движение в Космоса. Товарът и благото на Пътя — Мислещите. Оръдието на Пътя — големите кораби. А символът на Пътя — безтегловността. Хранилище на неговото благо, средство за построяване на оръдията му. Жреци на безтегловността — балозите от висшите касти. В нея те се възпитават, учат и работят. Безтегловността е също такава принадлежност на висшите касти, както удобните къщи, почетните длъжности и придвижването на няколко деветки редици в годината. И което освен масата предимства си има и недостатъци. Простолюдието с лекота издържа трикратни претоварвания, а благородните пъшкат при едно и половина и губят съзнание при двойно. Затова ракетите, които обслужват спътниците, не развиват по-голямо от двукратното ускорение, и то при хубаво време. По време на ураган се налага да излитат с гореща тяга, без антигравитационен катапулт. Днес ускорението ще бъде по-голямо от три… И на всичко отгоре тласъците на ураганния вятър… Ах и ах!…
Товаро-пътническата ракета беше готова за излитане. В стартовата шахта бръмчаха и виеха вентилаторите. Придружителят беше толкова любезен, че заведе Ник и Глор до местата им на първия ред. Докато се изкачваха покрай долните кресла, виждаха лицата на пътниците, притиснати от деликатните и меки менгемета на фиксаторите. Пътниците изплашено въртяха очи. Страхуваха се от ускорението на горещата тяга. Под фиксаторите беше невъзможно да се различат цветовете на комбинезоните им — само лицата и ръцете с ръкавиците. Глор и Ник заеха креслата си. До тях примираше и пъшкаше възрастен Диспечер. Гребенът на шлема му стърчеше от фиксатора като зеленчук в леха. От отворения люк на кабината надничаше пилотът — лицето му беше ехидно. Каза на придружителя: