— Изпарявайте се, инженер… Ако не успеете да се измъкнете, ще ви сплескам като лаби-лаби!
Пилотът се захили и опря в рамката на люка ръцете си в розови ръкавици — низша каста, от тях човек не може да очаква любезно държание. Диспечера изобрази подобие на усмивка. Наистина, пилотът не управлява ракетата, а само седи за всеки случай, обаче… носеха се слухове, че пилотите се развличали като „поразтрисали“ пътниците.
Отдолу хлопна люкът, забръмча хидравликата. Космодрумното радио изхриптя: „Две петици, две петици! Дава ти се старт на стълба, тяга нула седем, вертикал…“
Диспечера радостно подрипна в креслото — старт с антигравитация! Но радиото безжалостно продължи:
„… преминаване на гореща тяга, две и седем, вертикал три две нула. Две петици, потвърди готовността“.
— Какво се дереш, отдавна съм готов… — изръмжа пилотът. Затвори се товарният люк — пак тропане и съскане. Пилотът неочаквано се усмихна на Ник, измърмори: — Е, понасяме се. — И се скри в кабината.
Като се освободи от страха пред проклетия ракетчик, Диспечера изстена:
— В името на Пътя, защо не дочаках пътническата… Ускорение две и седем девети, ужасно!
Някой рече отдолу:
— Три денонощия няма да има пътнически, Диспечер.
Ако се съдеше по тона, това беше космодрумният инженер от третия ред. Космодрумните са си нахалници. Глор не виждаше нищо друго освен бялата преграда на кабината и обувките на приятелката си. С пренебрежение си помисли, че Диспечера няма защо да скимти. Тежкият бавен ковчег, в който летяха, сигурно при излитане е по-устойчив от леката пътническа ракета. В този миг горещата тяга го натисна в креслото. После ракетата се затресе и заподскача и от време на време му се струваше, че не се издига, а пада. Креслата отчаяно скърцаха. Фиксаторите, които по своему реагираха на претоварванията, така стискаха тялото, че не можеш дъх да си поемеш. Благоприличието не му позволяваше да извика Ник. Глор страдаше мълчаливо. Пилотът безметежно-весело изкрещя по вътрешното радио:
— Ей, господа! Дръжте се, малко остана!
Тласък на двигателите — настъпи черна слепота. Глор изгуби съзнание. Свести се. Пак пропадна в черната яма. Свести се. Ракетата се движеше плавно, намалявайки ускорението. Като размърда пръсти, Глор определи: двукратно. Едно и четири. Пет девети… Нула! Безтегловност! Тя беше като нежна топла вода. Ракетата бе излязла на орбитата на космическите докове.
Пътниците облекчено забръмчаха. Обсъдиха излитането и достигнаха до извода, че автоматите не са настроени по най-добрия начин. Диспечера, който нищо не разбираше от космонавтика, капризно изстена:
— Къде сме, в името на Пътя!
Обясниха му, че на обзорния екран на пилота минава троянския спътник за свръзка и навигация, зад хоризонта се спуска спътникът Титанов, а в долния сектор сега ще се появи Главния док — мястото за дострояване на големите кораби. Ракетата се движи към дока в режим на свободно падане и ще бъде приета на товарния пристан. После пътниците потънаха в мълчание. Така е прието. В асансьора, в гравитолета, навсякъде на обществени места се налага да се мълчи, ако сте добре възпитани… Така протичаше този космически рейс, един от двестате или тристате — кой ти ги брои? — в живота на Глор и Ник и първи в живота на Сьовка и Машка.
Главния док
Генераторът на Главния док подхвана ракетата като огромна мека ръка. Изравни скоростта й със своята, след това превключи на притегляне и плавно вкара съда в решетъчния цилиндър на товарния пристан. Пътниците разбраха това от тласъците и шума — ракетата няколко пъти се блъсна с борда си в подпорите. Пристигнаха. Люковете се отвориха. Глор и Ник скочиха на пристана и с удоволствие се раздвижиха.
Тръгнаха по трапа-тунел, който се залепи за обшивката на ракетата. Подът беше мек и пружинираше под краката. Такива трапове се подаваха към всички пътнически люкове на всички пристигащи ракети — отвън беше вакуум, космическа пустош. Главния док започваше след края на трапа. Жилищната част на спътника беше построена като кораб — бронирана пура с дължина около петстотин метра и диаметър шестдесет. Редом с нея, прикачени с титанови въжета, в Космоса летяха Строящият се кораб и стометровият цилиндър на работилниците. Отдалеч всичко изглеждаше като три навързани пръчици: две дълги и една къса. Пристаните бяха продължение на късата пръчица — работилниците. Върху бронята на жилищната пура, по дължината на пристаните, бяха направени стъклени тунели. От тях като клони от дърво стърчаха отворите на траповете. Докато крачеха от ракетата към входното фоайе, Глор и Ник виждаха през дебелото еластично стъкло под краката си зелената обшивка на жилищната пура. Надясно — същата обшивка на кораба. Този космически гигант беше построен в Монтажната на първи поток и вдигнат в Главния док за окончателно довършване на монтажа и изпитания. Над главите им беше откритият Космос, но монтажниците не можаха да видят дори късче черно небе. Конструкциите на пристаните, широките кърми на ракетите, безбройните тръби, кабели, мостики закриваха всичко. В редките пролуки прожекторите затъмняваха звездите. Автоматите мигаха с лампи. Балози в светещи вакуумни скафандри тромаво се ровеха в черните от нагар търбуси на спасителните ботове. Товаровозите се тълпяха край пристана като слонове край хранилка. Суетнята пред входа на работилниците бе спряла. Пред очите им се ширна черното небе. Тук започваше ажурната кула на Главния Маяк — прочуто място! Половината от околопланетната космонавигация се ориентираше по този гигантски фенер, който светваше на всеки осемнадесет секунди. Пилотите виждаха аления пламък на ксеноновата плазма от милиони километри. Маякът, настръхнал от антени, висеше на фона на звездите. Антени за обикновена връзка, за космическа пеленгация и още стотина други, известни само на специалистите. Под самия фенер висеше грамадна чиния, наречена просто „Антената“. Тази царствена простота порази Глор още докато учеше в училище. В час по астрономия им показаха спътниците. Титановия, троянските, Стартовия, Блестящия и останалите свободно летяха по нормални орбити, близки до кръговите. А Главния док — по изключително сложна, удължена орбита, за да може Антената да е обърната винаги към една и съща точка в небето. Автоматите насочваха дока, пресмятайки въртенето на планетата около Голямото Слънце и изкривяванията на това въртене, предизвикани от Малкото Слънце, и още осемдесет и едно изкривявания. Покорна на Антената, орбитата непрекъснато се изменяше. По-късно Глор разбра, че тайнствената „точка в небето“ е най-близката планета на Пътя.