Тунелът свършваше в основата на маяка. Новопристигналите се озоваха във фоайето на Главния док, където се събираха пристаните, работилниците, корабът и жилищната пура. В ниската тясна зала беше блъсканица. Мяркаха се работни комбинезони, вакуумскафандри, черупки на роботи и шлемове на Диспечери, самоходни колички. При входовете дежуряха старши офицери от Космическата Стража. Глор и Ник се промъкнаха до жилищния коридор, показаха жетоните си на стражника, а ръкавиците — на робота-пазач, който висеше до рамото му. Офицерът вече направи механичния жест — минавайте, — но изведнъж прибра жетоните, каза няколко думи в гривната си и помоли новопристигналите да почакат. Отляво на офицера беше оградено място за чакане: Глор и Ник застанаха там като на остров и роботът насочи към тях бдителния си поглед. Жетоните им останаха у стражника.
Известно време с любопитство разглеждаха потоците балози и автомати, които сновяха през фоайето. Виждаха познати от Космическата Академия, поздравяваха. Но след две девети часа започнаха да се притесняват. Като изчака още една девета, Глор попита дали господин офицерът от висш разряд не е забравил за тях.
— Съвсем не, господин монтажник от висш разряд! — бодро каза офицерът. — За съжаление вашите пропуски са с проверка в Изчислителя. Виноват… Минете, господин командор… Така че чакайте, господа монтажници. Когато Изчислителя се освободи, ще ви извикат в контролната камера.
Офицерът гледаше настрани и не забеляза как Глор пребледня, а Ник се хвана за бузите. Проверка в Изчислителя! Това е краят. Глор и Сьовка, Ник и Машка ги очакваше не служба в Главния док, а безславна гибел под дулата на разпрашителя.
Земя. Тридесет и шести ден
Бе изминала седмица след операцията „Апостол“ — с леката ръка на професор Ямшчиков това название си остана. Самият „апостол“, който се оказа служител от Министерството на външните работи, беше освободен от Десантника, бе съвсем здрав и искаше час по-скоро да се прибере в къщи. Но същият този Ямшчиков не го пускаше — изследваше го по сто различни начина. Благоволин кротко си седеше в стаята. Това се наричаше домашен арест. Физикът поглъщаше такова количество кафе, че домакинът всеки ден стигаше до отчаяние. А дежурният по библиотека му носеше купчини книги, които се усвояваха в пълна тишина. Въобще във вилата на Центъра беше много тихо. Само „апостола“ имаше навик сутрин да пее френски песни с пронизителен тенор. Вечер пееше испански песни, а пък ругаеше професор Ямшчиков на италиански. Зад гърба му. Всички се страхуваха от Ямшчиков.