— Висш пилотаж!… — иронично отбеляза генералът от авиацията. — Мно-ого напред гледате…
— За съжаление в утрешния ден, другарю генерал. Ние сме им насъщно необходими, такъв е основният извод от предложените разсъждения. А ние се откачихме от въдицата. Следователно ще хвърлят още една, докато рибата не се хване здраво. Сега вече няма да ни оставят на мира.
Зернов вдигна ръка:
— Другари, предложени са две версии. Има ли трета? Няма… Моля специалистите да отговорят: коя версия приемаме като работна, първата или втората. Психолозите? Кибернетиката? Медицината? Всички са за втората. Така… И ние, разузнавачите, се присъединяваме. Да преминем към следващия въпрос. Дмитрий Алексеевич Благоволин има сведения, че агресорите са оставили резиденти. Целта е да проникнат в органите на военното и държавното ръководство. Чухме неговия доклад от борда на самолета. Разрешете да му задам няколко въпроса? Дмитрий Алексеевич…
Благоволин седеше, отпуснал глава върху ръцете си. Ганин го подръпна за ръкава. Физикът трепна, заговори с прегракнал бас:
— Извинете, заспал съм. Слушам ви.
— Дмитрий Алексеевич, във вашия доклад имаше две точки, които много ни заинтересуваха. Първо, вие не сте единственият човек, който им е оказал съпротива. Какво ви е известно за останалите?
— Деца — рече физикът.
— Соколов и Сизов ли имате предвид?
— Не зная имената им. Разбрах, че децата не се подчиняват на Мислещите, а обратно, подчиняват ги на себе си…
— Причините?
— Нещо в конструкцията на мозъка. Моите, така да се каже, клиенти бяха толкова учудени от този факт, че избягваха да мислят за него.
— Това нарушаваше ли плановете им?
— Нарушаваше ги — избоботи физикът. — Те обвиняваха децата за изтичането на информация.
— И не напразно — каза Анна Егоровна. — Ако не бяха децата, ние, уважаеми, нямаше да седим тук.
Зернов попита с неочаквано, много живо любопитство:
— Кажете, а вие как успяхте да им се възпротивите?
— По чудо — рече Благоволин. — Още пет минути и край. Нещо ги отвлече от моята особа.
— А ако оставим чудесата настрана?
— Аз предварително знаех защо идват при мене. Освен това съм професионалист. Мисленето е моя работа. Свикнал съм да отстоявам своята линия на мислене.
В стаята се раздвижиха — вътре имаше достатъчно професионални мислители. Бистров каза:
— Ако ми позволите… Дмитрий Алексеевич в известен смисъл е вундеркинд. Така да се каже, той е мислител по рождение… Защити кандидатската си дисертация на двадесет и пет години, като по една тъжна случайност не получи докторска степен.
— Каква случайност? — попита Зернов.
— Научният съвет, и аз в това число, не разбра истинския смисъл на работата му. Не бяхме дорасли.
— Стига, Евгений Викторович — рече физикът. Зернов тъжно се усмихна:
— Тоест, за да се защитиш от „посредника“, трябва да бъдеш или гений, или дете?
Психологът, който отдавна напираше да каже нещо, се обади:
— Айнщайн е писал, че в гения винаги седи дете.
— Другари, на работа… — проговори Георгий Лукич.
— Извинете — каза Зернов. — Втори въпрос към Дмитрий Алексеевич. Повторете плановете им за бъдеще.
— Моля. Скоро след началото на операцията няколко Десантници бяха назначени за резиденти. Тяхната задача е да действуват самостоятелно, ако десантът отстъпи. Броят им се пази в тайна. Тактиката е: проникване в ръководната структура на планетата. Те не са взели участие в първоначалната десантна операция.
— Това ли е всичко?
— Да.
— В Тугарино ли са останали?
— Не зная.
— А как мислите?
— Мисля, че трябва да се предполага най-лошото. Те са по-умни…
— Кажете, другари — тихо проговори Георгий Лукич, — има ли възможност на око да се отличи човека, заразен от пришълец?
— Не. Съмнително е… Не — отговориха в един глас Анна Егоровна, Благоволин и Ганин.
— За съжаление отпада. Остават научните методи. Например излъчването? Какво ще каже науката?
— Нищо — отговори Анна Егоровна. — Трябват ни двама-трима пришълци за изследване, апаратура, тогава науката ще каже.
— Лошо — рече Георгий Лукич. — Е, а физиците? Завършихте ли изследването на микропредавателя?