— Нав-влизам, в-ваша п-предвидливост…
Глор бе започнал страшно да измръзва. Подплатата на скафандъра сигурно беше топла, но лошото беше, че тялото му не я усещаше. Замръзваше. Тук беше ужасяващ, мъртвешки студ, какъвто няма никъде около планетите. Вакуумът няма температура, защото вакуумът си е вакуум. Той няма тегло, плътност, цвят и температура също. Той е нищо, поглъщащо топлината. Вакуум-скафандрите бяха с нагреватели, но те се оказаха слаби… При обикновените работи в околопланетния космос едната ти страна винаги се грее от Слънцето, Корпусите на спътниците и ракетите, повърхността на планетата отделят топлина. А тук слънчевите лъчи се отразяваха в огледалния екран, а под краката им имаше цяло море от течен кислород с температура минус сто осемдесет и три градуса. И дори по-студен. Хранилището си имаше секрет. Състоеше се от четири сфери, сглобени като играчката „матрьошки“. Първата бе екранът, под него — вакуум, най-добрата топлинна изолация, като в термосите, а после второто кълбо, пълно с течен кислород. В кислорода плуваше третото кълбо, пълно с течен водород. И най-накрая в него се намираше четвъртото кълбо с главното съдържание на хранилището — течен хелий. Най-студеното вещество във Вселената с температура на кипене 271 градуса. Едната течност последователно охлаждаше другата. Кислородът сигурно бе преохладен до двеста градуса.
Глор завъртя докрай регулатора на отоплението. Мъкнеше се след Сулверш, препъвайки се със замръзналите си крака. А отпред бодро трополеше Джал. Останалите командори ги догониха някъде на върха на хранилището и сега вървяха в дълга редица. Ледената светлина заслепяваше очите. Командорът на Пътя крещеше нещо началствено. Най-сетне стигнаха до шлюзовата камера и затропаха с крака, за да се стоплят. Блаженство! Глор се грееше в скафандъра като в гореща вана и не изключи отоплението, докато не почувствува, че мозъкът му се топи. Ох, чудесно нещо е топлината! Почтително гледаше командорите, закалените космически вълци, които, изглежда, не бяха забелязали студа в хранилището, горещината в тунела, а и сега не забелязваха нищо освен показанията на приборите.
Цялата компания се бе събрала в командната кабина на Студения. Джал се заяждаше. Командорите почтително се защищаваха. „Кислородът да е прегрят? Съвсем не, ваша предвидливост, благоволете да погледнете на таблицата за поправките към термометрите… Прекалено много хелий има във водорода? Текат шевовете? Съвсем не, вашвидливост! Шевовете винаги текат, тъй като хелият е свръхлетлив, но сега съдържанието му във водорода е в нормата.“
Джал се заяде още и за метеоритната защита, за състоянието на орбиталните двигатели, за стражниците при разпрашителя — защо са си свалили каските… Глор слушаше и все по-ясно разбираше, че разговорът прилича на земната игра „госпожицата изпрати сто рубли“. Ролята на командора на Пътя се състоеше в заяждане — абсолютно безсмислено. Той „водеше“. А местните трябваше да намерят разумни доводи срещу заяждането. И на двете страни се забраняваше да „купуват черно и бяло“. Джал например не питаше за какъв дявол тук безделничат дузина командори, макар че всичко се върши от роботи, за чийто надзор е достатъчен и един инженер. Не може, „черно“… А командорите не попитаха Великия какво всъщност търси тук? Защо долетя, вдигна шумотевица, сякаш и без него не е ясно, че кислородът трябва да бъде студен, а метеоритната защита — изправна! Такъв въпрос вероятно се смяташе за „бял“.
Глор се увлече в тези мисли — съвсем нови за него самия, а още повече за Сьовка. Разбираше, че командорът на Пътя не случайно се бе понесъл насам… Нещо се готвеше. Най-вероятно пуск на кораба за ходови изпитания, преди които гравитаторите се зареждат с течни газове. Джал наистина се затвори в кабинета насаме с началника на Студения.
Той излезе, пъхна в ръцете на адютанта си диктофон и заповяда:
— Хайде в ракетата.
Отново по екраните се заредиха фермите на пристана. После Хранилището, толкова блестящо на фона на Космоса. „Ето го сърцето ви — мислеше си Сьовка. — Не можете да летите без антигравитация. Гравитаторите не работят без течен хелий. Е, пазете се…“ А командорът на Пътя с втренчен, „командорски“ поглед се загледа в левия екран. Там, редом със синята Гера — Вега, се жълтееше петънцето на звездата Чирагу. На Жълтото джудже, Слънцето.
Госпожа Ник
В кабинета на командора на Пътя бръмчаха и пищяха сигналите на повикванията. Ураганът вече бе обхванал цялото полушарие. Това понамали работата в Космоса — спряха пътническите ракети, празните товарни кораби бяха задържани на спътниците, защото при кацане без товар можеха да се отклонят от вертикала. Глор виждаше как се развиваха събитията — оранжевите пръчици на ракетите бяха облепили изображението на спътниците върху големия екран. Лицето на Великия Диспечер, с когото редовно поддържаха връзка, ставаше все по-мрачно. Затова пък Джал ставаше все по-бодър. Извика пред екраните няколко командор-пилоти. Помоли ги „да научат тези охлюви да си пилят ноктите“. Пилотите бодро ревнаха „Слушш!“ и дръпнаха ръчките на товарните ракети. На „охлювите“, тоест на планетните специалисти, бе показана класа. Осемнадесет празни тежкотоварни-ракети се приземиха в самия разгар на бурята, което не помогна много на планетата, но защити честта на космическия персонал. Като получи доклада за подвига на осемнадесетте командор-пилоти, Джал се оттегли на почивка и освободи Глор.