„Ама че ден!“ — би могъл да възкликне Сьовка с думите на Лермонтов. Влачеше се към къщи, предвкусвайки киселия душ и заслужената почивка. Само три часа, но при такова малко притегляне повече не са необходими.
Отвори диафрагмата на вратата, влезе в каютата — Ник я нямаше долу. Пред асансьора стоеше празният контейнер, нещата бяха разхвърляни по целия под. Помисли си, че Ник е идвала за лъчевата сонда — обичаше да работи със собствени инструменти — и в бързината е разхвърляла нещата от контейнера. Но в купчината забеляза работния й шлем и работните й ръкавици. Странно! Тя и тук, и на Земята не можеше да търпи немарливостта. Кой знае защо е отворила всички кутии — даже с парадната униформа…
Ник лежеше възнак на горния етаж. Комбинезонът й бе полуразкопчан. Нещастие, разбра Глор. Никога досега не я беше виждал небрежно облечена.
— Ето ме и мен! Плавен Път! — бодро каза той, като помнеше, че някой подслушва всяка дума.
Отговор не последва. От вълнение започнаха да му се схващат раменете. Ник лежеше на пода и го гледаше с чужди очи. Много черни върху снежнобялото лице. Това беше Ник, тоест Машка, и все пак изглеждаше чужда. И Сьовка внезапно почувствува чужд себе си. На тази планета, в това тяло, в тази ромбовидна стая без мебели, с мек под; върху който лежеше непонятно четирипръсто същество.
Отстъпи назад и скочи долу. За първи път през живота си бягаше като последен страхливец. Бягаше от това, което му предстоеше да узнае. Това бе нелепо. Безразсъдно губеше време. В края на краищата още нищо не се беше случило. Ник бе изморена. Би трябвало да е изморена. Смяната в Монтажната, пътят до космодрума, полетът и по чудо разминалата им се проверка в Изчислителя. Ник е изморена. Машка е изморена.
— Просто е капнала — проговори той на глас, за да заглуши натрапчивата молба: каквото и да е, всичко друго, само не това. В името на Пътя, нека не е това…
Събра кураж, попита:
— Изморена ли си?
— Не…
— Искаш ли да отидем да се поразходим? Тук е толкова интересно… Ще облечем скафандрите?
Ник веднага се размърда, скочи. Закопча катарамите, помогна на Глор да облече скафандъра. „Посредникът“ беше в джоба. Глор машинално опипа калъфа. Нещастието се сгъстяваше в него като ураганен облак. Минаха през безкрайните коридори, изкачиха се в кърмовата част на кораба, надникнаха в цепнатината между тръбите на ракетния ауспух. В кърмата беше празно и черно. Пълзешком се промъкнаха към среза на кърмата, в швартовата ниша на буксира, затворена отвън със стъклен похлупак. Десетметровият похлупак висеше в Космоса като балкон. Под краката им, отпред и отгоре, без да ги закрива нищо, светеха звездите. През всеки осемнадесет секунди в нишата припламваше светлината на Главния маяк и тогава Глор виждаше лицето на Ник.
— Ник! Какво си търсила в каютата?
Тя се размърда, оправи шлема си. Маякът блесна, веднъж, два пъти, три пъти. Ник безразлично проговори:
— Търсих „посредника“. Извинявай.
„Нали знаеш, че е в скафандъра ми!“ Сьовка не произнесе тези думи. Вцепени се. Ако можеше да пробие стъклото и веднъж завинаги да свърши с този ужас, би го направил. Но една мъничка надеждица все още блещукаше в него. Сьовка попита:
— Защо изведнъж реши да търсиш „посредник“?
— Казаха ми, че си ме откраднал. Събудих се в дока. Помня само Кулата. Когато посетихме Мислещите, денонощие преди урагана. Казаха ми, че си откраднал тялото ми, аз не повярвах. Казаха ми, че „посредникът“, с който си въоръжен, е в каютата. Започнах да го търся. Той излъга.
— Кой той?!
— Инженер-физик от висш разряд. Със светли очи. За пръв път го виждах…
Джерф бе откраднал Машка. Нямаше вече никаква надежда. Не Машка бе търсила, „посредника“, а Ник, която бе забравила всичко, случило се между Кулата и онази проклета секунда, когато чхагът е включил „посредника“. Параграф втори от Общия раздел: „Разум, подчинен на Мислещ от висш ранг, прекратява приемането на информация, както и натрупването й.“