Някой каза:
— Завършихме го, Георгий Лукич. Не излъчва.
— Какво да се прави… Зернов, моля съображенията на вашата служба?
Зернов взе от съседа си папката със закопчалка, надникна в нея, затвори я и стана от креслото:
— Случаят е необикновен — въздъхна и подпря дългите си разперени пръсти върху плота на масата. — Как изглежда той от позицията на нашата служба? В пределите на държавната ни граница се намират няколко… — размърда пръстите си, — няколко лица с безупречни документи, безупречно познаване на обстановката, условията и така нататък. Това все още не ги прави неуловими… — Намръщи се и няколко пъти кимна. — Как мога да хвана един разузнавач? При опитите му да проникне някъде. Например в Генералния щаб. Но мога ли да предотвратя такова проникване сега? Авторитетно заявявам — не…
По залата се разнесе шумолене. Изглежда, все още се надяваха. Не се беше случвало Зернов да не може нещо.
— Защо е така? — попита Зернов. — При проникването им ние не сме в състояние да ги задържим, тъй като са безупречно замаскирани. По-точно те нямат нужда от маскировка… Разбира се, бихме могли да организираме охраната на някои другари, но и това е безсмислено. Благодарение на апаратурата си — „посредниците“ — те с еднаква лекота ще се справят както с охраняемите лица, така и с охраната. По такъв начин сега сме беззащитни и са необходими решителни мерки. Необходими са! И сега, в настоящия момент няколко резидента пътуват насам и ще бъдат тук — Зернов показа през прозореца — сутринта.
— Затворили сме изходите от Тугарино — каза генералът.
— Тъй вярно. — Зернов допря върховете на пръстите си и погледна стенния часовник. — От осемнадесет часа. Но на тяхно място аз бих тръгнал още сутринта. Закъснели са за сутрешния самолет, вечерния ние го отменихме. Те пътуват с влак, другарю генерал… Ще бъдат тук в седем нула две на Северната гара.
— Да се задържат на гарата! Да се направи проверка на документите и да се задържат тугаринците!
— Не забравяйте за „посредниците“ — с мек глас рече Зернов. — Ако поне малко имат представа от маскировка, вече три пъти са сменили стопаните си. Не се съмнявам, че в този момент, както си седят във вагоните, гражданите от Тугарино се учудват от какъв зор са побегнали от къщите си… Те вече не са пришълци… Сега „посредниците“ се носят от съвсем други граждани. М-да… Аз бих постъпил именно така.
— Вие несъмнено — рече генералът. — А те?
— И те са също такива специалисти като мене. Ако не и по-добри… — Контраразузнавачът се усмихна. — И така ние трябва да сме готови за сутринта. Нямаме много време. Мога да предложа единствената, но решителна мярка: всички хора, от които пришълците се интересуват, да бъдат напълно изолирани от външния свят.
— Паникьосваш се! — извика някой от далечния край на масата.
— Разсъждавам, не се паникьосвам — каза Зернов.
Благоволин избоботи:
— Другарят Зернов е абсолютно прав.
— Да. Благодаря — рече Зернов. — Моля да разберете, че най-важната задача на пришълците е да завладеят ръководството на въздушната отбрана. А ние знаем, че броени другари имат правото да дават разпореждания на зенитчиците. Започваме оттук. И предлагаме. Първо: незабавно, преди седем сутринта, назованите другари да бъдат преведени на казармено положение. Да им се забранят контактите с външния свят — само по телефона. Списъкът е готов.
— Охо! — Генералът погледна председателствуващия. — Значи, мене?! И задълго ли?
— Мисля, че това предложение трябва да се съгласува по-нагоре — проговори Георгий Лукич. — Продължавайте, другарю Зернов.
— Второ. Да се преведат на казармено положение апаратчиците за свръзка — със същата цел… Трето. Необходимо е да се обискират всички, които влизат в помещенията на щабовете. За „посредници“. Без тях пришълците не са по-опасни от обикновените хора. Това е всичко. Ситуацията не е много приятна, другари. — Зернов обходи с поглед всички по ред. — Обиски, казармено положение… Разбира се, ще проверим, влаковете, и в Тугарино нямаме намерение да дремем, но всичко предложено е необходимо. Още една молба: разрешете цялата работа да се съсредоточи на едно място, при това не тук. Прекалено многолюдно е… В самостоятелен Център. Имам предвид една къщичка. В нея ще разположим общежитието, лабораториите, възела за свръзка, оперативните групи. Иля Михайлович, ще успеете ли бързо да прехвърлите изследователите си в такъв Център?
Академикът-кибернетик кимна с глава.
— Чудесно! — рече Зернов.
Имението
На следващия ден сутринта в една от Н-ските улички настъпи необичайно оживление. Разтвориха се портите на имението — според преданието там заточеният Пушкин бил писал писма — огнени писма! — до една изключително известна графиня. Портите се разтвориха, но в големия двор започнаха да влизат една след друга не карети, а военни товарни коли. После леки коли. Като дявол се разфуча автокран. Всичко това направи толкова силно впечатление на местните баби пенсионерки, че те изоставиха постовете си пред входовете и се стекоха при къщата с номер девет — срещу имението. И оттам наблюдаваха как венецианските прозорци се разтварят и чевръсти войничета ги мият. Как от двора важно излизат покрити камиони. Как зад стъклата на входната врата се мяркат млади хора в цивилно облекло. Как накрая мина огромен открит камион, пълен догоре с прекрасни дървени легла. Бабките се видяха в чудо. И още повече щяха да се чудят, ако имаха опит за системни наблюдения. Тогава щяха да забележат, че „войничетата“ напуснаха имението и вече не се върнаха. А цивилните, които се появиха в зданието, не го напускаха дни наред. Такъв беше редът, установен от Зернов за работниците на Центъра. Всички живееха в имението и не излизаха навън. За да си вършат работата, напускаха двора в автомобили с бронирани стъкла. Това беше разбираемо. Налагаше се работниците на Центъра да се пазят от пришълците не по-малко грижливо, отколкото военното командуване.