Командорът на Пътя се отпусна в креслото, роботът затвори люка след Сулверш. Джал по пилотски опря крака в пулта и се втренчи в големия екран с разположението на техниката по цялото космическо стопанство. Инженерът за поръчения стоеше тихо зад гърба на началството. С удоволствие би легнал. Нищо не му се искаше да прави, само да легне и да поспи като на Земята, като в къщи. Но действието бе започнало и продължението му бе необратимо като полета на планетата по орбитата й.
Отстъпи към края на килима, приклекна, напипа „посредника“ под пластмасата.
Командорът енергично защрака с челюсти. Завъртя пръст над клавиатурата — насочваше се към копчето за включване на връзката.
— Ваша предвидливост!
— Млъквай! — кресна командорът, но все пак пръстът увисна във въздуха и „посредникът“ измънка тихата си, кратичка песен.
„Посредникът“ стана по-тежък. Падна вдигнатата ръка. Качулката върху могъщия врат на Джал, отзад, се опъна. Глор прикри с пръст синята пластина на „посредника“ и още веднъж натисна спусъка. После седна в креслото за посетители, започна да измъква Мислещия от „посредника“ и да чака какво ще стане с Нурра.
Ръката с насочения пръст се вдигна и неуверено се завъртя. Винаги ставаше така. Тялото завършваше започнатото движение. Материята на качулката се отпусна и главата няколко пъти се завъртя насам-натам. И изведнъж тялото в синия комбинезон избълва поток ругатни, дръпна се от креслото, но загуби равновесие и рухна обратно, като разклати цялото съоръжение, Глор тихо извика: „Нурра!“. Бившият командор на Пътя подскочи, но пак не можа да стане и изрева с истинска началствена интонация.
— Помогнете де, да ви тресне бялата мълния!
Глор измъкна Нурра от непокорното кресло. Физиономията на бившия командор смешно гримасничеше, изразявайки ту учудване, ту възторг, ту отмъстителна радост. Като позна Глор, той заизвива:
— Благодетел! Ех, добра услуга ми направихте, а, господин монтажник! Командор сте хванали, уха-а!
— Ш-ш-шт… командор на Пътя…
Лицето на командора, тоест на Нурра, придоби плачлив израз и той шепнешком забуча:
— Предвидливост?! Благодетелю, до края на Пътя ще лижа ръчичките ви, ама ще ме хванат! Внимавайте, внимавайте! И квалификацията ми е слаба, благодетелю!
Той вдигна ръцете си — ръкавиците се бяха пукнали и висяха на парцали.
— Слушайте ме! — Глор го помъкна към сандъка с командорските ръкавици, като в движение го инструктираше: — Сега ще извикам началника на Стражата. Ама слушайте ме де, престанете да хленчите! Трябва да мълчите и да гледате достойно. Аз ще заповядвам всичко от ваше име. Отиваме в кораба. Да разгледате десантния „посредник“. Не сте забравили инструкцията, нали? Великолепно! Когато останем сами с офицера, ще го възнесете в Мислещ. Разбрахте ли? Сложете ги! — Той извади чифт парадни ръкавици, по образец номер едно. — Не се късат, нали? Ха-така… Пред входа на товарния трюм ще ми кажете само две думи: „Господин адютант!“ и толкоз. Запомнихте ли?
— Вие сте мой адютант? — Нурра се закиска, като цял взвод офицери. — Да ме гръмнат с три антени по ухото и в ребрата! А ако ме попитат нещо, тогава как?
— Изругайте. Това го можете. Офицерът се нарича Сулверш.
Пъхна „посредника“ в контейнера, заключи капака и извика началника на Стражата. Отчаяният Нурра захихика в креслото и започна един по един да разглежда пръстите си, обхванати от парадните командорски ръкавици. Приличаше на момченце, облечено в униформата на познат адмирал. Подобно нещо наскоро се случи със Сьовка.
Смешно. Честна дума, на Нурра му беше весело!
„Щрак-щрак“
— Мир-рно! — изгърмя гласът на Сулверш. — Негова предвидливост! Командорррът! На Пътя!
Нурра изквака. Глор му щракна с челюсти. Смени всекидневните си ръкавици с парадни. Ако само командорът на Пътя беше с парадни ръкавици, това би направило впечатление. Щом и адютантът му е с такива — значи такава е заповедта, ще има нещо официално, не е грешка.
— Вървете… Не изоставайте от началника на Стражата. Спрете за момент в приемната. Хайде, марш…
Тръгнаха. Негова предвидливост изглеждаше още по-предвидливо от обикновено. Само дето вървеше май прекалено бързо — Сулверш изплашено се оглеждаше и ускоряваше крачка. Не му стигаше дъх за виковете „мирно“ — толкова бързаше негова предвидливост към кораба. Към процесията се присъединяваше местното началство. Комендантът на жилищната пура го придружи до централното фоайе, а там ги очакваше Първият ходов Диспечер и Пълния командор — началниците на настройчиците. Посипаха се още Диспечери, Пълни командори, отнякъде изникна пит, представящ особата на Великия Десантник… Нурра пулеше очи и бързаше. В хангара на летящите чинии той вече приличаше на робот — очите му сякаш стърчаха на стъбълца върху лицето. Глор се опасяваше, че след толкова години Нурра няма да може да познае входа в трюма и се приготви да го извика — почтително, разбира се. Никак не му се искаше да нарушава етикета. В хангара се бяха събрали десетина души, без да се смята Стражата… Но старият Десантник позна мястото. Завъртя зъркелите си и важно промълви: