Но Сьовка вече говореше:
— Нурра! Моля ви да не се учудвате. Аз съм чуждопланетянин. Не съм балог. Разбирате ли? Аз не принадлежа на Пътя.
— Га’а — като че изграчи „командорът“. — Ч-чуж-до-пла-не-тя-нин?! Будалкате ме! Не принадлежите? А монтажникът къде е? К-как?! — Злобно подритна тялото на Сулверш, което се бе свлякло в краката му. — Разбирам, разбирам.
На лицето му светна яростно възхищение. Разбра, че Глор е подчинен на „чуждопланетянина“ и че Мислещия на този, втория, е от по-висок ранг, отколкото Мислещия на Глор.
— Кълна се в белите мълнии, най-после дочаках! Приятелче, вие комонс ли сте? Не знаете?! Тогава какво знаете, да ви тресне кормило по главата?! — Изведнъж се загледа в лицето на Сулверш. — Бързо ме прехвърлете, тоя свършва… Вземете моя „посредник“!
„Посредникът“ прожужа до самия череп на „командора на Пътя“. След секунда Нурра беше прехвърлен в тялото на Сулверш и загърмя с неговия глас:
— Ух, добре лови… Сякаш е претоварване. Е, приятел, казвайте, комонс ли сте, или не? Няма време, няма време!
— Най-вероятно съм комонс.
— Най-после… — още веднъж блажено рече Нурра. — Остави р-разговорите! Вие сте двама в едно тяло, значи… значи типова схема три-три-три плюс едно. — Взе десантния „посредник“. Намигна: — И бившите Десантници могат да влязат в работа! Къде е Мислещия на командора? Давайте го по-бързо!
Внимателно и бързо презареди „посредниците“, Сьовка едва сега разбра колко му е провървяло, че Нурра е бил Десантник — ходеща Инструкция за прехвърляне. Мислещите се подреждаха в „посредниците“ в строго определен ред. Сулверш отиде в командорския Джал, когото Сьовка извади от ръкавицата си — в десантния. После Нурра постави десантния „посредник“ на максимално усилване и кресна:
— Комонс, приготви се! Приемам!
И Сьовка се отдели от Глор и умря. Смъртта беше мигновена, но тъжна. Стори му се, че веднага последва втора, още по-остра мълния на тъга — оживя. Беше в тялото на командора на Пътя и със съзнанието на командора на Пътя, което се бунтуваше и стенеше под неговото съзнание, както току-що стенеше и Глор. Тялото на Глор висеше до него, отново закачено на струга. Ръцете му безсилно се поклащаха, очите му бяха скрити под челото…
Сулверш бучеше:
— Съвземи се, благодетелю! Няма време, няма време! — И пъхаше в ръцете му планетния „посредник“. — Ама че си нежен.
„Разбирам — несвързано мислеше Сьовка. — Аз съм командор. Сулверш ме нарича «благодетел», значи той е Нурра. Разбира се… Нали аз го прехвърлих. Сега трябва да го прехвърля в тялото на Глор. Прехвърляне с «манекен»… Просто невероятно, че се сетих да взема със себе си Сул. Не, Глор беше. Той се сети. Горкият.“
Машинално взе „посредника“, като си повтаряше наум: „Нурра от тялото на Сулверш в тялото на Глор.“ Прехвърляне от тяло в тяло — най-простата операция. Закрива се с пръст пластината и се натиска спусъкът. Сьовка така и направи. Сулверш отново се сгъна на три и се свлече на пода. Но Сьовка забрави следващата операция. Помнеше, че не трябва да отпуска пластината и стоеше, като я притискаше с всички сили. Вляво от него висеше тялото на Глор, а в краката му лежеше Сулверш. Командорът на Пътя злобно изсъска в мозъка му: „Какво стоиш, мбира! Действувай! Ще ни разпрашат всички, мбира такъв! Душегубец!“
От мислите на Джал вонеше като от престояла помийна кофа. С непослушни ръце Сьовка насочи „посредника“ към Глор и натисна спусъка. И с облекчение чу характерния вопъл на Нурра:
— Ър-роу, скъпи мой! Сега последната операция и сме си в къщи.
Веднъж направеното вече не можеш да го върнеш. Сьовка стана Велик командор, Нурра — монтажник, а нещастният Глор остана да лежи като кристал в десантния „посредник“.
„Затворените“
Командорът на Пътя умееше да печели и не щадеше загубилите. Затова пък, когато той губеше, не молеше за пощада, не изпадаше в паника и Сьовка се оправяше с него по-лесно, отколкото с Глор. Трябваше само да се настрои към новото тяло — ниско, широко, отпуснато. Измениха се разстоянията. Таванът се повдигна нагоре. Нурра-Глор се извисяваше над Сьовка като кула. Сулверш, който по-рано му изглеждаше балог със среден ръст, сега беше огромен, макар че се търкаляше на пода. До него се търкаляха и всекидневните ръкавици с едър, отпечатан със злато номер ТВ–003. Сьовка ги вдигна, ослушвайки се в мислите на командора на Пътя. „Проклетият мбира Нул — мислеше Джал. — Главоного насекомо, завистник! С мене е свършено, ама ще имам време и тебе да те премахна, дръвник, лениво блатно изчадие! Измяна в десанта — това няма да ти се размине!…“