— Съвсем не… Е…
— Тогава защо включи „посредника“?! Говори без церемонии, проклета каско!
Най-после офицерът разбра — обвиняваха го, че сам себе си е „възнесъл в Мислещ“. Сам е дръпнал конеца на „посредника“. Разбира се, по никакъв начин не можеше да си спомни събития, които не се бяха случили. Но прелестта на ситуацията се състоеше в това, че при прехвърляне се губи паметта за предшествуващите секунди — така наречената амнезия при прехвърляне. Сулверш помнеше само как бе подал всекидневните ръкавици на командора. И повярва. Хвана се за гривната: дали целият свят не е чул за позора му? Командорът на Пътя се ухили:
— Момчето излезе съобразително, Сул. Изключи гривната ти. Трябва да си му благодарен до края на този живот и до края на всичките си животи, ясно ли ти е? Та защо го направи?
— Вашвидливост, не съм правил нищо, кълна се в Пътя! — зарева Сулверш.
— Хайде-хайде, успокой се… Объркал си се, случва се. Според устава ти поиска всекидневните ми ръкавици. Похвално. Подадох ти „посредника“, свалих ръкавиците и ти от смущение дръпна спусъка. Дръвник… Е, така ли беше? — Челюстите на Сулверш тракаха, той умолително вдигна ръцете си в скъсани ръкавици. — Добре, добре… Всичко ще си остане между нас. Ще заповядам на адютанта да мълчи. Ще изпиша ръкавиците ти, като по грешка сложени от самия мене. Резервните при тебе ли са? А-р-рш!
Началникът на Стражата предано изхлипа и като мечка запълзя през тунела. А Сьовка се възползува от случая, за да извика при себе си Нурра и да му внуши да си държи езика зад зъбите. И изобщо повече да си мълчи. Затворническият му лексикон съвсем не е подходящ за монтажник от висш разряд.
— По-често приклякай, не се намесвай в разговорите. Ако е необходимо, отговаряй кратко и навсякъде прибавяй „господин офицер“, „господин инженер“ и прочее. Бъди много внимателен… И ръкавици нямаш, само парадните…
— Велики командоре, наша надежда — прошепна Нурра и се озъби с невъобразимо безсрамие. Ама че тип! — Слуш-ш, ваша предвидливост! — кресна Нурра.
Ваша предвидливост
По кораба гърмеше: „Миррно! Негова предвидливост командорът на Пътя!“ Господа специалистите приклякаха, лицата им ставаха покорно-изплашени. Шумолеше шепот: „Обикаля кораба. Скоро ще излитаме…“
Да, излитането за изпитания наближаваше. Сега Сьовка знаеше защо командорът на Пътя бе летял до Студения — за да заповяда лично на началника да подготви зареждането на кораба. Някои мисли на командора не се успокояваха, бродеха самостоятелно — както и преди, мътни, злобно озъбени като челюстите на кург. Докато крачеше по кораба, козирувайки непринудено на срещнатите, но в същото време, без да ги забелязва — тристагодишен навик! — Сьовка-Джал търпеливо се нагаждаше към тези мисли. Усвояваше ги, обръщаше ги насам-натам, нагаждаше ги към ръката си като оръжие. Не можеше да си остане Сьовка и само да ползува знанията на Джал. Колосалният опит на командора постоянно му предлагаше множество решения за всеки проблем. За да избере едно и твърдо да се придържа към него, се изискваше безжалостна воля, даже известна ограниченост на мисленето. Ако разумът има предвид прекалено много обстоятелства, винаги е затруднен в избора на поведение — всички варианти му се струват недостатъчно добри… Необходимо беше Сьовка да се слее с Джал, както добрият ездач се слива с коня си. Да станат едно същество. Така беше с Глор. Но преди всичко трябваше да усвои новите знания. Нурра му пречеше да се съсредоточи: тялото на Глор се мяркаше пред очите му като укор. И командорът отпрати Нурра със заповед да стои при пулта, да чака доклада на Космическата Стража, а като го получи, да го предаде по радиофона. Така щеше да е по-спокойно. При горивния автомат този грубиян блъсна с рамо една Диспечерка и дори и не помисли да се извини — само направи лицемерно-благовъзпитана физиономия. Дебелата госпожа скришом се щракна по челюстта — реши, че от преумора й се привиждат разни неща…
Като отпрати Нурра, свадливо си помисли: „Ще видя зор с него.“ Заедно с Нурра на заден план отстъпиха и мислите за организацията на Затворените. Толкова е тайна, че дори не е ясно дали изобщо съществува. Най-добре е засега да мисли само за отношенията на командора на Пътя с Великия Диспечер, дори и само заради това, че в онези далечни времена, когато Джал не би могъл и да си помисли за Величие, Диспечера е работил с Железния Рог, с Номдал. Джал бе роден тук. Прокт беше по-стар с едно поколение — бе долетял с преселниците. Великия Диспечер Прокт IX, невероятен мръсник и интригант, комуто естественото отвращение към убийството е непознато… Джал не се заблуждаваше по отношение на него. В даден момент той позволи на Джал да свали Номдал. Сега времената бяха други и нищо не му пречеше да помогне на изгнаника да се справи с узурпатора. Командорът на Пътя не мислеше, че Първия Велик има пряко отношение към замислите на Светлоокия. Прокт му бе препоръчал друг адютант, младши командор от Титановия — стандартен тъпанар и доносник. А препоръките за Глор идваха от заместника на Първия Диспечер на Трета монтажна, „стария гунеу“. Той беше по-скоро приближен на Великия Десантник, тъй като до неотдавна бе работил в неговото стопанство — обезпечаваше връзката с експедициите. Пак Нул, Великия Десантник, ужасният мързелан, немарливец, дръвник… Най-интересното бе, че педантичният Джал му беше просто необходим. Той бе поел в своето стопанство куп неща, които бяха задължение на Великия Десантник. Беше го освободил от грижите за близките области на Космоса — обслужваше ги със своите пилоти… По всяка вероятност бе сгрешил. Докато му помагаше, много добре бе успял да разбере какво нищожество е. Такова нещо не се прощава. „Аз самият не бих простил — помисли Джал. — Вероятно Нул е насъскал Джерф. Не случайно веднага след прехвърлянето си помислих за него. Първата мисъл в ново тяло винаги е добра. И така, какво може да се пусне в ход срещу Нул?“