— Да бяхте приседнали, момиче… Ние сме веселяци. — И й прегради пътя.
— Насмукал си се, безделнико! — отговори тя и направи крачка встрани.
Този, който пушеше, лениво прекрачи и я хвана за лактите — отзад. Първият веднага й показа удостоверението си. Тя се дръпна. Така се дръпна, че задният падна, а другият отхвърча на две крачки.
— Убиват ме! — оглушително запищя жената и с невероятна скорост хукна обратно, право срещу Альоша. Тичаше страшно бързо, така хората не могат да тичат, и щеше да избяга, ако не беше момчето. При такава скорост не можеш да правиш завои. Альоша успя да й подложи крак и когато тя се преметна презглава, се хвърли върху нея.
След секунда Принцесата беше с белезници. Вече не крещеше. От двора излезе кола, в нея се качиха арестуваната и един от оперативните работници и заминаха. Альошка и останалите двама се махнаха от улицата, преди да са започнали да се събират любопитни. Като подсмърчаше и накуцваше, Альошка ги преведе през дворовете към къщата на Пътника. Единият — който показа удостоверението си — се мръщеше и потриваше лакътя си. Без да се бавят в двора, пак излязоха на улицата. Точно навреме — по платното, като от време на време се скриваше под сенките на старите тополи, гърмолеше волга. Такси. Човекът с удостоверението каза на шофьора:
— Клиентът ще бъде труден, Карякин… Помогнете му да си качи багажа.
— Тъй вярно, другарю капитан. Сигналът същия ли е?
— Да. Момчето ще вдигне ръка.
Капитанът се обърна и със ситна, уверена походка се скри в двора. Вторият, преди да го последва, рече на шофьора:
— Кажи си молитвата, авер… Брой до трийсет и се търкаляй.
Сега Альоша и Степан седяха върху дъските — неподвижни, сякаш щяха да ги фотографират. Капитанът застана зад отворената входна врата. Вторият оперативен работник — зад старата огромна топола. Шофьорът бибитна, подканвайки пътника.
След минута Пътника излезе. Елегантен в новия си светъл костюм, със сияеща усмивка. Весело намигна на момчетата. Шофьорът отвори капака на багажника. А Стьопка и Альошка се объркаха — усмихва се! Весело, човешки… Степан чак се наведе целият напред и едва не събори дъските, а Пътника видя това и зацвили. С познатия кикот, както цвилеха онези тримата от сутерена.
Степан вдигна ръка. Офицерите веднага се приближиха до колата и капитанът рече:
— Другарю Лозовой, здравейте. Наредено ни е да ви охраняваме по пътя до района…
Альошка хвана Степан за лакътя и го повлече зад купчината, към другия изход на двора. Според плана те трябваше да стоят настрани, но работата не беше в плана — Альошка трепереше и устните му бяха помъртвели.
— Не искам — промърмори той. — Не искам да гледам това.
— Я, колко бил нежен! — рече Стьопка.
— Не. Жал ми е за този, за Пътника. Тя сега го е… докато сме седели тук, разбираш ли? И защо? Нали сутринта ги предупредихме, че е Десантник? Защо не я арестуваха веднага?
— Мислеха, че лъжем — рече Степан. — Престани да трепериш!
— Мразя да не ми вярват. Мра-зя! — каза Альоша.
Кризата наближава
Самолетът наближаваше Н… Зернов се плъзгаше над редките облаци в пълна тишина — звукът на моторите изоставаше от машината. От пилотската кабина излезе радистът.
— Започваме снижаването. Имате шифрограма — и подаде на Зернов едно листче.
„Борд номер… За пътника. Тройното звено е споено. 2+7, повтарям: две плюс седем. Подпис: Втори“ — прочете Зернов. Радиограмата означаваше, че „Тройно звено“ е преминало с успех и са взети два „посредника“ и седем кристала на Мислещи.
— Може да не я вписвате в дневника на полета — каза Зернов на радиста и зачака кацането.
И така след операциите „Апостол“ и „Тройно звено“ Центъра се сдоби с три едноместни „посредника“ и дванадесет Мислещи. На свобода се разхождаха най-малко още двама Десантници с минимум един „посредник“. Това беше известно още след произшествието с „полковник еди-кой си“, който си лекуваше зъбите. „Надявай се на по-доброто, разчитай на най-лошото“ — помисли Зернов. Предстои да бъдат хванати още не по-малко от дузина Десантници — нека да планираме така… Засега не мислеше за причините на спешното повикване. Ето го и летището. В далечния край на бетонната писта стояха две леки коли.
Звукът настигна самолета, изпълни го и моторите замлъкнаха. Мярнаха се светлините на пистата за кацане. И най-после Зернов можа да разгледа посрещачите. Трима от тях бяха офицери от охраната — подчинени на Ганин. Четвъртият беше именно този, когото началникът на Центъра се опасяваше, че ще види — младият дипломат Краюшкин, член на комитета на деветнадесетте.