Бързо, привично се разпределиха по колите. Зернов, Краюшкин и двама офицери — в едната, а третият офицер и още двама, които бяха пристигнали заедно със Зернов — в другата. Краюшкин държеше на коленете си чанта.
— Какво носите? — попита началникът на Центъра. Вниманието му бе насочено към новото действие, което службата щеше да поиска от него. Изпитваше даже обичайния нервен подем, своего рода готовност за вдъхновение — да събере всичко, което бе премислял през дългите часове на анализ, всички начини за бъдещото поведение на противника, стотиците варианти на собствените действия. Да даде решение — мигновено и безпогрешно, с радостното усещане на плувец, който се е хванал за гребена на вълната и е полетял върху нея към брега… Но днес Зернов не очакваше радост. Когато Краюшкин отвори чантата и отвътре се изсипа купче прекрасна синкава хартия с воден знак, началникът на Центъра мрачно си помисли: „Добре оформена присъда…“.
Това беше сводката на задграничната информация — докладите от посолствата, бюлетините на прес-агенциите; откъси от вестникарски съобщения. Всяко нещо поотделно не казваше кой знае колко много. Високопоставен чиновник от военното министерство е посетил радио-телескопа в Сиера-Бланка… Снижена е степента на бойната готовност в изтребителната авиация. Пак там е забранено на командирите на ракетните части да атакуват неидентифицирани обекти без специалното разрешение на маршала на авиацията — впрочем това съобщение е от несигурен източник… Да, поотделно това няма кой знае каква стойност, но заедно…
Зернов внимателно събра листовете на купче, върна ги на Краюшкин и известно време гледа как старата дъбова гора зад прозореца на колата се плъзга, кланя се, извива се в мъглата. Краюшкин търпеливо чакаше. Дъбравата свърши, над нагретите пясъчни хълмове се заклатиха мачтите на боровете, блеснаха цинковите покриви на вилите, над дъсчените огради се заизвива синкавият дим от самоварите…
— Да, тук има нещо, има нещо — проговори Зернов. Обърна се към съседа си: — Боя се, че тревогата не е вдигната напразно.
— Мислите, че са се промъкнали извън границата? — прошепна Краюшкин.
— Или са се промъкнали — рече Зернов, — или са пуснали втори разузнавателен кораб. Какво става горе?
— Чакат ви, Михаил Тихонович.
Зернов се намръщи, допря връхчетата на пръстите си и пак наведе слабото си лице към прозореца.
— Михаил Тихонович, те предполагат, че си имате план…
— Какъв план? — вече раздразнен попита Зернов. — Каква полза от моите планове, ако те се приземят по сигнал от Сиера-Бланка?
— Не разбирам — с мъка в гласа прошепна Краюшкин. — Ние ги предупредихме за всичко. Навреме. Подробно. Как трябва и какво — за всичко…
Зернов се намръщи още повече и Краюшкин млъкна. За това не биваше да се говори дори пред най-доверените сътрудници, пък и какво толкова има да се говори? Извън границите ние нямаме власт да попречим на чуждопланетните завоеватели. Направили сме всичко каквото сме могли — добре, добросъвестно сме го направили. Предупредихме ги да охраняват щабовете и държавните дейци, препоръчахме методика, съгласувахме действията си. М-да… „Изглежда, не е било достатъчно — мислеше Зернов. — Стана точно така, както те са го замислили от самото начало. Да се промъкнат във всички ядрени държави едновременно. Ние не успяхме да направим най-важното — за хиляден път си помисли той. — Не успяхме да намерим техническо средство, за да откриваме Десантниците веднага и безпогрешно. И Благоволин не можа. М-да… Би било спасение дори ако сега се намери такъв апарат. Ще ги изловим бързо-бързо, преди ескадрата да се е приземила. Ами ако тя вече се е приземила?“
Остатъкът от пътя премина в тежки, тревожни мисли. Зад зеленото бронирано стъкло Земята се накланяше, обръщаше се, изпълнена със земна лятна прелест, безгрижна, все още нищо неподозираща.
Десантниците
Сьовка лежеше в креслото пред огромния пулт на командора на Пътя. „Графиците“ мърдаха с разноцветните си знакчета. По черния екран — планът на Близкия Космос — се движеха светлинките на товаровозите. В ръцете на Сьовка бе съсредоточена огромна власт — десетки хиляди балози очакваха заповедите му, — но каква полза от тази власт?
С омраза погледна към екрана на секретната връзка, по който говори с Шефа. Скочи от креслото. Нареди на Нурра да отвори опаковката на вакуумскафандъра и извади „поздравителната пластинка“. Едновременно извади от „посредника“ и Мислещия на Железния Рог и го скри в ръкавицата си. Докато прибираше скафандъра, „адютантът“ тихичко попита: