Командорът свали „посредника“ от гърдите си и го предаде на втория офицер. Нурра стоеше настрани, сплел ръце на гърба си — наблюдаваше. Изразът на физиономията му бе ироничен. Джал мимоходом погледна към него. Въздържа се от забележка. Извършваше се тайнството на прехвърлянето в робот, позволено само на командорите — на кастата, носеща „посредници“. За младшите командори тази операция беше обикновена, за командорите — доста честа, за Пълните командори — рядкост. За командора на Пътя прехвърлянето в робот беше извънредно събитие, макар че като всеки командор си имаше „посредник“ и персонален робот-ремонтник. Обикновено тази операция се провеждаше, когато в сглобения кораб се откриеха неизправности, и в нея участвуваха младшите командори. Нали корабите на Пътя не бяха предназначени за балози и не се обслужваха от балози, а от малки ремонтни роботи. При неизправности, които изискваха разумно вмешателство, се включваха средните роботи — също машини, но с Мислещ в синтетичния мозък. По време на експедицията роботи ставаха дежурните Мислещи от главните трюмове или Мислещите на Десантниците. Преди предаването на кораба на десанта, на околопланетните орбити — Мислещите на командорите. Сега, едва ли не за първи път в историята, с това се зае командорът на Пътя. Според изискванията на закона при прехвърлянето присъствуваха двама офицери от Стражата, които гарантираха запазването на тялото.
Сега сигурна охрана бе по-необходима от когато и да било. Сьовка оставаше в тялото на Джал. Той беше също толкова спокоен, както и Джал. Мисълта за измама, за това, че командорът го оставя безпомощен и беззащитен, не го вълнуваше. Джал не можеше да го излъже, даже след като се освободи от Сьовка. Той ставаше безстрастен робот, който не лъже и винаги изпълнява това, което му се заповяда. „Мислещ в изкуствено тяло не е балог.“ Това го знаеше всеки. Той, Джал, ще направи това, което му е заповядано, и ще се върне.
— Хайде! — командорът на Пътя свали ръкавиците си.
Нурра се подсмихна. Заради него последната мисъл на командора беше тревожна и неуместна — адютантът си държи ръцете в парадни ръкавици на гърба, дръвник. Така само привлича вниманието към себе си. И се подхилва…
Изчезна в небитието. Изплува. Едно небитие се смени с друго. Тялото му, облечено в командорски дрехи, лежеше в креслото — Сьовка знаеше това, макар че не чувствуваше тялото. Нищо не виждаше. Не чуваше. Не подушваше. Земното съзнание не можеше да управлява това тяло, по-чуждо и от тялото на мишка или птица. Сьовка плуваше в него като в огромна, черна, безкрайна пустош и тишина. Сигурно така се чувствува микроскопичното охлювче, погълнато от кит — тъмнина, тишина и в гигантския корем, пълен със солена вода, нищо не предвещава скорошна гибел. „Няма да издържа дълго. Лошо… — помисли той. — Поне да чувах. Поне звук…“ В ушната вдлъбнатина на Джал беше пъхнат безполезният телефон. Съвсем близо, отвъд границата на тъмнината, беше Нурра. Той бе прекарал десетки години като Мислещ без тяло. „Да не би да съм в мазето? Машка… Няма да бълнувам — упорито си помисли той. — Смешно. Аз съм си отделно, тялото — отде… Е да. Отде… — И изгуби съзнание, като си помисли още веднъж: — Ех, Нурра, ръцете ти са на гърба.“
Офицерите стояха мирно. Роботът оживя — пропълзя настрани от „посредника“, полежа няколко секунди по коремче. Огледа се. Очите му не се задържаха върху тялото на командора на Пътя — сантименталността е непозната за Мислещите. Запълзя все по-бързо и по-бързо и се скри зад пулта. Нурра тревожно изруга. А роботът вече ситнеше по вентилационния канал. Нокти и прилепала, прилепала и магнити — роботът не се объркваше на завоите и отклоненията. Джал бе строил този док и добре го познаваше. Разбира се, командорът на Пътя не би могъл да си спомни устройството на вентилацията дори пред заплахата от смъртно наказание. Но в мозъка остава всичко. Затова Мислещия отброяваше завоите и титановото зверче тичаше, тропайки с дванадесетте си лапички. Към Главния маяк — по вентилационната шахта на маяка и по ръкава, който помпа въздух в радиокабината на Антената. Край на пътя. Въздухът го притисна до решетката. Роботът измъкна малкото око, внимателно го пъхна в отвора — решетката беше телена, със съвсем мънички отворчета. Малкото око, приспособено за микроскопични работи, показа размазано, разтичащо се по краищата изображение на нещо невероятно голямо и разноцветно като мозайка. Вътрешността на радиостанцията. Оттук не можеше да се влезе. Роботът отстъпи, пъхна се в другия ръкав, и се озова над тавана, в тясната цепнатина между топлоизолацията и кожуха на бронята. Тук имаше същата решетка и в действие влязоха клещите за рязане. Машинката си служеше с тях с бързината на гризач, който прегризва стъблата на трева. Огъна решетката, извади дългофокусното си око и като синя мълния се стрелна по тавана — скри се под тръбата на вълновода.