Началникът на Академията ги чакаше на пристана.
— Пак си подушил, пилотище? — промърмори командорът на Пътя.
— Така сме ние, ваша предвидливост! Не обръщаме внимание на официалностите. Разрешете да ви придружавам?
— Не разрешавам. Нареди да ми дадат шейна.
Пилотите и космическите монтажници наричаха „шейна“ индивидуалния гравитатор, който имаше размерите на голям шкаф. В безтегловност размерите нямат особено значение. Докато двама курсанти зареждаха шейната с течни газове, Джал зададе на началника на Академията няколко нищо незначещи въпроса. Курсантите работеха весело — тук обичаха командора на Пътя. Приятно му беше да гледа сръчните момчета. Попита:
— Е, как върви, др-ръвници?
— Всичко е наред, вашвидливост! — Никой не се сърдеше за „дръвниците“. Напротив, за командора се говореше: „Като ти каже, че си дръвник, смятай, че ти се е разминало. Простил ти е.“
Завързаха негова предвидливост за шейната и като мебел го изнесоха на края на пристана. Той повика при себе си началника на Академията.
— Господин Пълен командор, след една осемдесет и първа ще дадете бойна тревога. Аз ще наблюдавам. Няма да показвате мястото ми на екрана. Изключете връзката! — Джал се отблъсна от пристана и скочи в пустоша.
Летеше с лицето надолу. Нощното полукълбо на планетата се открояваше пред него като вход в тунел. Планетата заемаше около една седма част от видимата окръжност. Звездите блестяха по краищата на мъгливо-черния диск, обкръжаваха го с огнена рамка. Шлемът скриваше останалите. Не се разбираше дали продължава да се отдалечава от спътника. Планетата невъзмутимо висеше във венец от звезди. Плътен покрив от облаци закриваше всички светлини, даже прожекторите на космодрумите. Планетата беше същата като преди хиляда години, когато я населяваха дивите шестокраки същества, предците на сегашните балози. Благодарение на Пътя те бяха станали разумни. Преди петстотин години Десантниците откриха тази планета, доведоха на нея големите кораби. Шестокраките твари станаха разумни, медиците премахнаха средния чифт крайници, които пречеха при работа. Така беше. Всъщност шестокраките диваци нямаха основание да се оплакват от съдбата си…
„Стоп! Я си помисли!“ — заповяда командорът. В Космоса винаги мислеше добре. Та докъде бяхме стигнали?…
Медиците, медиците… Успяха да превърнат излишните крайници в смигзи, но не успяха напълно да премахнат инстинкта за семейство. Нещичко остана. Името на майката и досега влиза в пълното име на всеки балог. Грижата за „своите Мислещи“ е почтена традиция… „О, непреклонност на Пътя! Защо мисля за глупости?“ — учуди се командорът и изведнъж го осени. Госпожа Тачч!… За решителния разговор с нея не му достигаше един изключително важен детайл — не разбираше подбудите й. Какво я бе тласнало при чхагите (ако подозренията му са верни)? Алчност? Разбира се, не… Прословутата грижа за „своите Мислещи“? Едва ли. Отдавна би могла да ги освободи по законни пътища. Ами ако Железния Рог е неин близък роднина? Това променяше нещата. Него, сваления Велик, не можеш да го освободиш по законен начин… Дръж се, монтажничке Тачч!
Много доволен, командорът напипа копчето за вертикално обръщане — време беше да се ориентира към спътника. Като влак на бавен ход Космосът запълзя от ляво на дясно. Планетата се скри зад рамката на шлема. Останаха звездите. Опитното око на командора на Пътя намери звездната система Чирагу, а Сьовка се изплаши. Беше го подкосила страшната самотност, която преживя, докато Джал се намираше в робота. Изплаши се повече, отколкото като дете, когато баща му за наказание го заключи в тъмната стая. И сега страхът се появи отново. Звездите блестяха. Само звезди и чернота, нищо друго. Стори му се, че са свалили Големия Блестящ от орбитата му и той е отлетял. Че лъжата е разкрита и него са го изхвърлили в Космоса. Едва не закрещя. Той си беше само едно земно момченце, заблудено сред звездите. Командорът на Пътя с невъзмутимата си смелост, рогови челюсти и жизнен опит, натрупан в течение на петстотин години, нямаше никакво отношение към него. Но Джал беше тук. Измърмори: „Уплаши ли се, момче? Дръвник… Виждаш ли трите светлини в отвора на съзвездието на Мореплавателите? Това е Големия Блестящ.“
Страхът веднага изчезна. Прекъсна завоя и прецени разстоянието с широко поставените си очи. Добре… До спътника има два-три километра. Може да го извика. Затвори очи и се съсредоточи. След няколко секунди под шлема му заговори гласът на Учителя:
— Здравей, Сьова. Няма да се показвам. Ще изтърпиш ли?