— Щом е така, бих искал да зная къде е инженер-физикът Джерф?
Тачч направи жест на учудване. Джал започна да се ядосва.
— Аз не служа в Стражата. И не се каня да ви предавам на Стражата, макар че съм сигурен, че в Изчислителя ще кажете не малко интересни неща. На мен ми трябва да зная само едно. Къде е Джерф?
— Нямам честта да познавам господина, за когото благоволи да говори ваша предвидливост.
— Този, който е откраднал амфибията ви. Слушайте. Вас ще ви пусна. Нужен ми е Джерф. Къде е той? Казвайте!
Госпожа Тачч седеше с благовъзпитано скръстени на гърдите ръце и сведен поглед. Не трепна. Нима греши? Командорът стана.
— Джерф е изпратил Глор. Вие сте съучастничка. Къде е? Говорете!
Тачч се размърда, замислено погледна към него и го попита като равен:
— Сигурен ли сте, че Стражата не ни чува?
— От Джерф се интересувам аз, госпожо Тачч. Не Стражата.
Той внимателно следеше ръцете на монтажничката. Пръстите на дясната й ръка бяха скрити под ръкава на лявата.
„Сул е юначага“ — помисли той и прошепна:
— Пазач, дръж!
Шепотът почти не се чуваше, но автоматът скочи и хвана монтажничката за ръцете с двете си пипала. Скокът бе закъснял. Тачч бе успяла да включи „посредника“ — командорът усети прилошаване, нещо като тъп удар в главата. Титановият корпус на робота бе отслабил лъчевия удар. В лявата ръка на монтажничката, хваната от пипалото, имаше едноместен „посредник“, а под дрехата й — кристал на Мислещ.
— Още един Железен Рог ли е? — любезно попита Джал. — А това е известният портативен „посредник“ на чхагите, нали? Хвърлете го! Е!
Кутийката изтрака и се търколи под масата.
— Пазач, на място! Гледай ти, „посредник“, десантен! М-да… Хитро, макар и не много предпазливо.
Тачч гледаше командора на Пътя със суеверен страх. Мислещия проблясваше в ръката й в синьо.
— Да бяхте скрили, м-да-а, това… сега ще говорите ли? Или чхагите са се научили да умират в мълчание?
— Мбира! Проклет, подъл мбира — с невероятна злоба изщрака Тачч. — Узурпатор и убиец, мбира, мбира… Кой ти помага, проклетнико? Защо постигаш всичко? В името на Пътя, защо нямам оръжие?! Викай Стражата, подъл мбира…
— Докрай ли изложихте мислите си? Много любопитно, макар че причините за вашата ненавист, м-да-а, не са много ясни. Но да се върнем на въпроса. Джерф. Къде е?
— Няма да го хванете! — извика Тачч. — Той ще отмъсти за…
— За кого? — хитро подпита командорът. Сега всичко ще се изясни. Последното бяло петно в интригата и ключът към успеха й. Ако Джал вярно бе преценил подбудите на монтажничката — Железния Рог, — играта беше спечелена. Тачч ще се превърне от враг в съюзник. „Интересно, кой е той — брат на майка й или баща?“ — помисли си командорът на Пътя и много меко попита:
— Та за кого се канехте да отмъщавате? Може би за господин Номдал?
А! Попадна в целта! Тачч се задави и седна. Той я гледаше отгоре, от гребена на успеха си. Вдигна командорския си „посредник“, почука по него:
— Ако се интересувате от Номдал, той е тук. Предлагам ви честна размяна. Мислещия на господин Номдал срещу Мислещия, откраднат от госпожа Ник.
— Лъжете — прошепна Тачч, без да сваля поглед от „посредника“.
— Защо?… Слушайте, госпожа чхагиня. Ето логиката, която откривам в действията ви. Първо, вие с Джерф не сте обикновени чхаги. Целта ви е да прехвърлите господина с прякор Железния Рог в моето тяло. Кой знае защо, не сте съгласни това да бъде обикновен човек. Нужен съм ви аз. Джерф е съблазнил Глор, като му е обещал Безсмъртие. Това е лесно. Но кой направи така, че аз, аз самият да поканя Глор за мой адютант? Кой уреди тая работа? Е?
— Мбира, мбира… — шепнеше Тачч.
— Мбира на древен език означава свръхестествено същество — делово преведе командорът на Пътя — А аз просто умея да разсъждавам и зная някои неща. Та ето как са ми пробутали Глор. Някой до тънкости е изучил характера ми. И този някой е разбрал, че ненавиждам тъпанарите и дръвниците. И при мене започват да работят само тъпанари и дръвници. Кой би могъл да ме изучава в продължение на поколения? Кой се разпорежда с кадрите? Великия Диспечер… Ако Номдал се върне на длъжността командор на Пътя, ще му лиже ноктите… А, пак уцелих, нали?
Тачч го гледаше както гледа сумун наб — с покорен ужас.
— И така, Великия Прокт. Той не ви е помагал направо. Достатъчен е бил само дружеският му неутралитет. С мълчаливото му съгласие негов Сътрудник ми е доложил за хитрата постъпка на Глор по време на изпитанията. Залогът на Глор е бил направен отдавна. Затова, верен на дълга си, Изчислителя се е опитвал да го премахне от пътя ми. Но с Изчислителите на планетата се разпорежда Прокт. Прошепнали са ви предупреждение, че рикошетите са неизбежни. Вие хитро и търпеливо сте охранявали Глор, трябва да ви се признае… Сега за последния участник в заговора. Великия Десантник. Той е организирал гибелта на предишния ми адютант. Какво? Вярно ли е?! Пак той е осигурил ръкавиците. Между другото, те са открити в ракетата… — Джал пренебрежително изфуча. — Двама Велики на ваша страна, а? Не е лошо, м-да-а… Признавам. Обаче уликите са достатъчно, за да разпраша и вас, и Джерф, и даже двойката Велики. Черни небеса, на тази планета можеш да се довериш само на Изчислителите! — Поразходи се по просторната гостна на командора на Пътя, за да си поеме дъх и да се подготви за следващия залп. Тачч все още не се предаваше: