Без много разговори, командорът се приближи до радиста и заопипва кръвоносния съд — отзад на врата му. Итът вяло запротестира:
— На нас ни е… — Дръпна се и завърши вече едва-едва. — … неприятно, господин командор на Пътя Джал.
— Прекаляваш — рече командорът.
— Ние… ние помним. Обаче е неприятно.
— Ще търпиш, дръвник с дръвник…
Итът изхриптя и меко се отпусна върху килима. По този начин Изкуствените Тела се изключваха. Всяка машина трябва да може да се изключва. Командорът на Пътя отпусна пръсти, погледна дали не е повредил с ноктите си изкуствената кожа. Изправи се и погледна Тачч. След разговора с Гаргок не бе имал време да обърне внимание на монтажничката. И вие сте тук, госпожа Тачч, като това същество… в юмрука ми… Седеше си в жалка поза…
Насочи „посредника“ към ита и извади Мислещия, който привеждаше машината в движение. Едно време този небесносин кристал беше прекрасен пилот. Доверяваха му буксировката на построените кораби от Главния док до Студения. А Джал обичаше пилотите. Когато този балог от низша каста се състари и се приготви за „възнасяне“, командорът на Пътя му предложи изкуствено тяло и служба в канцеларията си със заплата двадесет редици на година. След стотина години би могъл да получи ново тяло или след петдесет — да отиде в някой кораб. По избор.
— Госпожо монтажничке, сега ви моля да гледате внимателно.
Той натисна спусъка и вкара Железния Рог в изпразнения изкуствен мозък. Роботът тромаво се размърда върху килима — оживя. Командорът за всеки случай държеше „посредника“ плътно до главата му. Изкуственото тяло се изправи на крака. Трепна веднъж, два пъти и се втренчи в госпожа Тачч. Тя затисна устата си с две ръце. Итът проговори:
— Защо сме тук? Успяхме ли?
— Мълчи, мълчи, мълчи! — извика Тачч — МЪЛЧИ!
Командорът тупна ита по рамото:
— Това е Номдал, нали? Моля, можете да се убедите.
Тачч заклати глава, като умолително правеше все същите знаци с ръце: „мълчи!“.
— М-да-а… Ще ви помогна. Как се казваш, Мислещ?
Мислещите не могат да лъжат или да премълчават. Итът механично отговори:
— Нашето име… — Потрепера. — Нашето име е Номдал, син на Елик. Защо сме тук, Тачч? Успяхме ли?
— Засега нищо не сте успели — рече командорът. — Госпожо Тачч, на масичката има освежително. Пийнете, ще ви стане по-добре.
Монтажничката покорно отиде до масичката пред асансьора, отхапа връхчето на тубата и започна да пие. Роботът я гледаше с много странен израз. Сякаш искаше да я утеши. Даже лицето му не беше толкова лъскаво както обикновено. И Сьовка задържа на езика си още един въпрос, защото не трябваше да го задава. Дявол да го вземе, отде се взе тази жалост! Чак да ти се доплаче.
Командорът на Пътя рече:
— Е, сега да си поговорим тримата, господа…