Той не се бил оженил за нея, в крайна сметка, тя така мислела. Първия път, когато се напил, той хвърлил в лицето й фраза, от която тя разбрала, че церемонията била просто маскарад. За нещастие, това се оказало лъжа. Него винаги го ръководела трезвата сметка. Явно, виждайки в нея сигурен залог за своето бъдещо съществувание, той се погрижил бракът строго да бъде оформен според законите.
Трудно е да се изрази с думи целият ужас от живота й с този човек. Панделката, която носена на шията си, скривала белег — той, в припадък на бяс, едва не й прерязал гърлото, когато тя отказала да му изкарва пари на улицата.
И ето, добрала се отново до Англия, тя твърдо решила да го напусне. Нека я преследва, нека я убие — не е ли все едно?
Работата приключила с това, че заради нея Хепуорт отново предложил на брат си помощ, но при условие: Алекс ще замине и ще замине сам. Онзи се съгласил. Изглеждало, че изпитвал нещо като разкаяние, но, вероятно, сам за себе си се е подсмихвал. Бил хитър и пред него се рисувала картината на неизбежното. Мисълта за шантаж се зародила у него още тогава. Заплахата всеки момент да разобличи двубрачие — ето оръжието, с което до края на дните си би могъл да живее спокойно, знаейки, че му е осигурен постоянен и непрекъснато увеличаващ се доход.
Майкъл взел за брат си билет втора класа за парахода, заминаващ за Южна Африка и го изпратил до пристанището. Разбира се, да се разчита, че Алекс ще устои на думата си, не си струвало, но могли да се надяват, че в някоя пиянска свада някъде си, все някой ще му пробие черепа. Така или иначе, за известно време той няма да е пред очите им, пък и ще остави нещастната жена на спокойствие. Наричали я Лола. Месец след заминаването на брат си, Майкъл се оженил за нея, а след още четири месеца те получили писмо от Алекс, адресирано до мисис Мартин, от „любещият я съпруг Чарли“, който изразявал надежда, че в най-скоро време ще има удоволствието да се види с нея.
Като направили справка чрез английския консул в Ротердам, те се убедили, че заплахата изобщо не прилича на шега. Бракът, сключен според всички формалности, завинаги я свързвал с Алекс.
Вечерта, когато било извършено убийството, всичко станало почти така, както го описа моят приятел. Сутринта Елънби заварил своя шеф в кантората. Там се крил Хепуорт дотогава, докато не рискувал накрая да напусне убежището си, след като боядисал косите си и си пуснал малки мустачки.
Ако смъртта на Алекс би настъпила при други обстоятелства, Елънби би посъветвал Хепуорт да се остави в ръцете на закона. Самият Хепуорт страстно бе желал това. Но престъплението носеше твърде явни следи на предумишленост, ако се вземе под внимание и заредения револвер, който неясно защо се оказал в къщата, и облекчението, което те би трябвало да изпитат след смъртта на Алекс, фактът, че семейство Хепуорт са купили къща в ненаселен район, изглежда, също доказваше, че са замислили всичко предварително. Дори на защитата да се удадеше да докаже непреднамереността на убийството и да спаси Хепуорт от въжето, все едно, него неизбежно го чакаха дълги години каторжен труд.
При това, неизвестно оставаше — дали това би спасило от наказание жената или не. Странна гримаса на съдбата, но даже при този случай тя се смяташе в очите на закона за жена на убития, а убиецът — неин любовник.
Тя държеше на своето. Младият Хепуорт се скри в Америка. Там без всякакво усилие и, разбира се, под чуждо име, той си намерил работа в кантората на някакъв архитект, а по-късно почнал собствен бизнес. Те не се виждали от деня на убийството и се срещнали току-що преди три седмици.
Не ми се случи да видя още веднъж тази жена, но моят приятел, изглежда, я бе посетил. Хепуорт вече се беше върнал в Америка, а моят приятел бе успял да издейства разрешение от полицията, според което тя отново бе съвършено свободна. Понякога вечер минавам по същата улица, където я видях за първи път. И винаги ме обхваща странното чувство, че съм попаднал в пуста театрална зала, където току-що е приключила драмата.