И тук жената е забелязала приликата. Нали и двамата са лежали до нея със затворени очи. Може би, тя отдавна е забелязала как удивително си приличат двамата. Трябва да се постави в джоба му часовника на Хепуорт, а на пръста да се надене пръстенът. И брадата, ако не е тя, впечатлението би било пълно.
Лекичко се промъкват към прозореца, повдигат пердето. Зад прозореца все още пълзи гъста мъгла. Наоколо — никого, мъртва тишина. Времето ще стигне.
Трябва да се махнат оттук и да изчакат. Трябва да се облече жълтата пелерина, може би някой е видял как човек с жълта пелерина влиза в къщата, нека сега видят, че той излиза оттам. После пелерината може да се сгъне и да се захвърли в някой тъмен ъгъл или да се остави във влака. А сега, по-бързо до кантората и да се седи там до идването на Елънби. На него може да се вярва, той е предан като куче. Делови човек, той ще каже какво трябва да се направи.
Моят приятел отблъсна папката и се разсмя.
— Всичко е било обмислено! — възкликна той. — А на никого от нас, идиотите, нищо подобно и не мина през главата.
— Действително, както вие твърдите, всичко попада на мястото си — започнах аз, — но можете ли да си представите, Хепуорт, същият този Хепуорт, за когото ми говорехте, да седи близо до простреляното на пода тяло на убития и спокойно да разработва плана на бягството си?
— Не — отвърна той. — Но си я представям нея, жената, която ден подир ден пазеше упорито мълчание, докато ние се измъчвахме покрай нея, доведени до ярост от упорството й. Жената, която стоеше като изваяна от камък три часа подред, докато старият Катбиш в своята реч се опитваше да я изкара съвременната Иезабел и която, стоейки, изслуша присъдата, обричаща я на петнайсет години каторжен труд. Тя имаше тържествуващ вид! Тя излезе от залата с лека походка, като че бързаше за среща с любимия си. Кълна се, тя сама е обръснала мъртвеца — добави той. — Хепуорт непременно би го порязал.
— Значи до такава степен тя е ненавиждала Мартин — казах аз. — Вие си спомняте нейния възторг при мисълта, че той накрая е мъртъв.
— Да — замислено произнесе моят приятел. — Тя и не се опитваше да го крие. Но странно, защо те толкова си приличат? — той погледна часовника си. — Искате ли да дойдете с мен?
— А вие къде отивате?
— Все още ще го заварим. В кантората „Елънби и Ко“.
Кантората се намираше на последния етаж на стар дом на улица „Майнорис“. Дангалакът разсилен ни каза, че Елънби е излязъл, но непременно ще бъде тук довечера. Седнахме пред камината, в която огънят едва гореше и зачакахме. Вече се стъмняше, когато заскърцаха стъпалата на стълбата.
Преди да влезе в стаята, Елънби се забави за миг. Той, очевидно, ни позна веднага, но като че не се учуди. После се извини, че ни е накарал да чакаме и ни покани да влезем в съседното помещение.
— Сигурно не ме помните — започна моят приятел веднага, щом зад нас се затвори вратата. — Предполагам, че до вчерашната вечер не сте ме виждали без перука и мантия, а те така променят външността. Аз бях главният защитник на мисис Хепуорт.
Трудно бе да се сбърка. В помръкналите, старчески очи на мистър Елънби се мярна нещо подобно на облекчение. Вероятно, вчерашният случай го бе принудил да бъде винаги нащрек.
— Вие бяхте много добър — тихо каза той. — Мисис Хепуорт се чувстваше твърде потисната по онова време, за да ви изкаже лично своята признателност, но повярвайте, тя ви е особено благодарна за всичките ваши усилия да й помогнете.
Дали забелязах лека ирония на устните на моя приятел или така ми се стори?
— Длъжен съм да ви се извиня за вчерашната нетактичност — забеляза той, — но, когато ви принудих да се обърнете, бях уверен, че ще видя човек, значително по-млад от вас.
— Помислих ви за детектив — меко изрече Елънби. — Надявам се, че ще ме извините, аз съм много късоглед. Разбира се, това може да са мои предположения, но ви уверявам, че мисис Хепуорт не се е срещала с човек на име Чарли Мартин и не е чувала нищо за него поне от деня… — Елънби се поколеба за миг — от деня на убийството.
— Това би било доста трудно — каза моят приятел, — ако се вземе под внимание фактът, че Чарли Мартин отдавна лежи в Хайгейтското гробище.
Старецът подскочи като ужилен. Беше бледен и трепереше от глава до пети.
— Защо дойдохте тук?
— Виждате ли — продължаваше приятелят ми, — това дело ме заинтересува не само от професионална гледна точка. Може би вината за това е в младостта и необикновената красота на мисис Хепуорт, нали и аз тогава бях на по-малко години, отколкото съм сега. Струва ми се, че мисис Хепуорт поставя мъжа си в много опасно положение, след като му разрешава да идва при нея. На полицията е известен адресът й и всеки миг биха могли да я проследят. Ако вие бъдете така добър и ми разкажете всички подробности, аз бих оценил правилно обстановката. Моят адвокатски опит винаги ще е на услугите на мисис Хепуорт.