Роджър Зелазни, Робърт Шекли
Донеси ми главата на принца
ЧАСТ ПЪРВА
Сандвич герой
Глава 1
Копелетата отново клинчеха. А Аззи тъкмо се бе наместил удобно! Беше си намерил чудесно място, еднакво отдалечено както от огнената бездна в центъра на Дупката, така и от покритите със скреж стоманени стени наоколо.
Температурата в периферията й се поддържаше близо до абсолютната нула с помощта на собствената климатична инсталация на дявола, а пък центърът беше достатъчно нажежен, за да отдели електроните от атомите. Някои изригвания можеха да разтопят дори протон.
Не че имаше нужда от такава горещина и такъв студ. Това беше чисто престараване… всъщност излишен тормоз. Човешките същества, дори мъртви и хвърлени в Дупката, имаха много малък диапазон (в сравнение с космическите мащаби) на пределна издръжливост. Веднъж поставени извън зоната на комфорта и в двете посоки, те съвсем загубваха способността да различават лошото от по-лошото. Каква полза има да подлагаш клетите нещастници на пет милиона градуса по Целзий, щом като се чувстват точно така, както и при най-обикновени петстотин? Крайностите само причиняваха страдания на демоните и другите свръхестествени създания, които се грижеха за прокълнатите. А свръхестествените създания имат далеч по-широк диапазон на чувствителност от хората — най-често за тяхно нещастие, но понякога и за безкрайно удоволствие. Само че да се говори за удоволствия в Ада не е прилично.
Там, разбира се, няма само една Дупка. Хиляди милиони хора са умрели и всеки ден умират още. Повечето от тях прекарват поне известно време в Дупките и очевидно се налага да се вземат мерки за настаняването на всички.
Дупката, в която служеше Аззи, се наричаше „Северен дискомфорт 405“. Тя бе една от най-старите — въведена в експлоатация още през вавилонски времена, когато хората наистина са знаели как да се отдават на греховността. По стените й все така стояха ръждясалите барелефи на крилати лъвове и тя беше записана в „Адския регистър на местата с историческо значение“. Само че Аззи и пет пари не даваше дали служи в известна Дупка или не. Единственото, което искаше, бе да се махне. Както всички останали съоръжения от този тип, „Северен дискомфорт 405“ представляваше цилиндър със стоманени стени, обграждащ огромна помийна яма, в чийто център пък имаше бездна, която бълваше огън. От нея изригваха нажежени въглени и гореща лава. Блясъкът не отслабваше нито за миг. Само на зрели демони като Аззи бе позволено да носят тъмни очила.
Мъките на прокълнатите бяха придружени и подсилени от нещо като музика. Дяволчета черноработници бяха разчистили един полукръг сред гнилите мухлясали и вонещи отломки и в него, върху каси от портокали, беше разположен оркестърът. Той беше съставен от неумели музиканти, починали по време на изпълнение. Тук; в Ада, те бяха заставени да свирят произведенията на най-лошите композитори на всички времена. Имената им не се помнят на Земята, но в Ада, където творбите им се изпълняват непрекъснато и дори се излъчват по мрежата „Казум“, те са знаменити.
Дяволчетата не спираха да работят — да обръщат и да наместват прокълнатите върху скарите. Те, както и вампирите, обичаха хората добре разложени и мариновани в смес от оцет, чесън, аншоа и червясали кренвирши.
Аззи трябваше да прекрати отдиха си, защото в сектора точно пред него мъртвите бяха струпани на купчини само по осем или десет. Той изостави удобното си (относително) леговище и се свлече по гниещите черупки от яйца, разплескани карантии и пилешки главички долу на равното, където по-лесно можеше да крачи върху телата.
— Казах ви да ги трупате нависоко — извика той на дяволчетата. — И това значи наистина нависоко! Какви са тези работи!
— Но като ги трупаме по-високо, те се свличат! — отговори шефът на дяволчетата.
— Тогава ще вземете някакъв свързващ материал и ще ги задържите! Искам тези купчини да са поне от по двайсет трупа!
— Трудна работа, ваше височество!
Аззи се втренчи в него. Как смее да му възразява!
— Правете каквото ви казвам, или ще отидете при тях!
— Слушам, ваше височество. Ще намерим свързващ материал.
Шефът избяга, крещейки заповеди на екипа си.
Денят бе започнал като всеки друг типичен за Ямите в Ада ден. Но в един следващ момент нещата щяха да се променят драстично и неочаквано. Така е с промените! Живеем си, както сме свикнали — с наведена глава и провесени носове, уморени от монотонното ежедневие, сигурни, че това ще продължи вечно. Защо нещата да се променят, когато няма никакво предзнаменование за това, няма писмо, няма телеграма, дори и телефонно обаждане не предхожда голямото събитие. И човек изпада в отчаяние, без да разбере, че вестителят му вече е изпратен и че понякога надеждите се сбъдват дори и в Ада. Всъщност, някои казват, че надеждите се сбъдват преди всичко в Ада, защото според тях те са едно от дяволските мъчения. Но това може да е поредното преувеличение на драскачите от църквата, които пишат за такива неща.