— Нов играч! — извика някой.
Всички се размърдаха и направиха място за Аззи. Той седна, постави скъпоценните камъни пред себе си и пое раздадените му карти. Отначало бе предпазлив. Беше минало доста време, откакто бе играл за последен път. Сега, дори с талисмана от феликсит, той смяташе да бъде предпазлив, да залага само на добри карти, да се отказва, когато не е сигурен, и да прави всичко това, което покерджиите, хора или демони, винаги си казват, че трябва да правят. Размени някои от камъните си за човешки части и започна. Там, в разпръснатия от зеленикавия пламък на кладите и свещите мрак, играта се завъртя и се чуваха само смеховете и клетвите на демоните, според това у кого идваше късметът.
Демоните, които играят карти, са весела компания, докато нещата вървят добре за тях. Обикновено започват с приповдигнато настроение, залагайки цели човешки глави и крайници с весела разсеяност. Всичко това се придружава от шеги, които считат за страхотно смешни, но на други същества могат да се сторят проява на лош вкус.
— Някой иска ли сандвич герой? — попита сега един от обслужващите демони и през кръга премина поднос с човешки части.
Предпазливостта скоро напусна Аззи. Започна да рискува, да залага все по-безумно и по-безумно. Мислеше си за банкета на Злите сили по случай хилядолетието и колко много му се щеше да участва в него. Само ако можеше да спечели! Наистина му се искаше да стане представител на Злото в голямото състезание между Светлината и Мрака, провеждано веднъж на хиляда години.
За жалост обаче купчината човешки части пред него непрекъснато се смаляваше. Знаеше, че залага безумно, глупаво, демонично, но не можеше да направи нищо. Потънал в играта, той сякаш не забелязваше как големите печалби отиват при големите демони. Какво не беше наред с феликсита му? Защо изобщо не можеше да направи голям удар?
След това му дойде наум, че всички демони би трябвало да имат талисмани за щастие и колкото по-важен е даден демон, толкова по-добър талисман би могъл да си позволи. Изглежда талисманите на другите неутрализираха действието на неговия собствен. Отново щяха да го оберат! Беше немислимо, ужасно нечестно!
Нощта премина бързо и не след дълго Аззи забеляза просветляването на изток. Скоро щеше да се зазори и играта щеше да прекъсне, освен ако някой не намереше ключ за някоя гробница. До този момент Аззи беше загубил повечето от нещата, с които започна.
В лисичата му глава нахлуха гняв и яд. В ръцете си отново държеше калпави карти — чифт от двойки и още три средни карти. Той се канеше да ги хвърли и да се откаже, но го обзе някакво чувство. Не толкова чувство, колкото усещане. После някаква топлина се разля по тялото му и сякаш идваше откъм торбата. Дали пък талисманът не се опитваше да му каже нещо? Да, това би трябвало да е! След това му мина през ум, че ако феликситът наистина иска да му помогне, би изчакал някое определено раздаване и би направил всичко възможно, за да го спечели.
Толкова беше сигурен, че е станало точно това, че започна да залага като луд на слабите си карти, отново и отново да повишава залозите.
Раздадоха новите карти. Той не ги погледна, а продължи да залага.
Дойде краят. Аззи разстла картите си и видя, че освен своите две двойки е получил още две. Тъкмо щеше да обяви, че има два чифта, когато се сети, че всъщност държи каре. Никой дори не се и доближаваше до това. Другите изсумтяха недоволно и хвърлиха картите си. Залозите, най-големите за цялата вечер, бяха избутани към Аззи.
Сред тях освен купчината златни монети, скъпоценни камъни и най-различни човешки части, имаше дръжка от меч със счупено острие, около което беше завързана червена женска панделка. Имаше още и чифт човешки крака в много добро състояние, изобщо ненагризани. И голямо количество по-маловажни дреболии — кокалчета от ръка, две капачки от коляно, пръсти, които той размени за злато.
Аззи, като истински демон, би продължил да играе до последната монета или част от тяло, но слънцето вече се показваше предпазливо на източния хоризонт и беше време всички да напуснат гробището. Той мушна спечеленото в един чувал от зебло, който си носеше именно с такава цел. В главата му започваше да се оформя една идея. Тя все още беше смътна и неопределена, но все пак в нея имаше нещо.