— Това ми се струва полезно — отбеляза Аззи. — Можеш ли да ми го покажеш?
— С удоволствие — каза Хермес. — Да видим какъв е бил последният ден на тези крака.
Както при повечето магии сега също се появи кълбо дим и се чу меден гонг. Аззи се втренчи, димът се разсея и той видя…
Един млад принц тръгва, за да защити замъка на баща си. Беше русоляв и на външен вид много подходящ за войнишкия занаят. Стоеше начело на войската — наистина внушителна гледка — чиито знамена в жълто и червено леко се поклащаха на вятъра. След това пред тях се появи друга конница, принцът спря хората си и повика своя сенешал:
— Ето ги там. Заклещили сме ги, както казват в Лапландия, между буца здрав лед и камък.
Аззи видя дотук и после видението изчезна.
— Можеш ли да разбереш какво се е случило след това? — попита той.
Хермес въздъхна, затвори очи и вдигна глава.
— Ах! — каза той. — Виждам битката и колко хубава е тя! Как яростно се нападат, как пеят закалените им мечове! Да, бият се отлично, всичките са смели, храбри и ловки… Но какво е това? Един от тях напуска боя… Дори не е ранен! А напуска сражението без време! Та това е собственикът на тези крака!
— Жалък страхливец! — възкликна Аззи, защото му се струваше, че и сам вижда битката.
— О, но той не се измъква жив! Ето, някакъв войн се спуска след него, очите му са кръвясали, той е голям и гневен, от тези, срещу които франките воюват от векове и наричат „лудите от север“.
— И аз не обичам кой знае колко демоните от севера — каза Аззи.
— И ето, той се нахвърля върху страхливеца принц. Мечът му проблясва — нанася страничен удар с невероятна комбинация от сръчност и ожесточение.
— Трудно се нанася такъв удар — отбеляза Аззи.
— Ударът наистина е добър. Страхливият принц е съсечен на две. Горната му част се търкаля в прахта, но страхливите крака продължават да бягат, да бягат от смъртта. Освободени от теглото на горната част, за тях е по-лесно, но вярно е също така, че силата им ги напуска. Но колко сила е необходима на чифт крака, когато бягат сами? Сега ги преследват демони, защото вече са прекрачили границата на нормалното, вече тичат в безкрайната земя на свръхестествените възможности. И ето, най-накрая, те правят няколко последни крачки, обръщат се, олюляват се и падат безжизнени на земята.
— С две думи, това са крака на страхливец — каза Аззи.
— Страхливец, дума да няма. Но необикновен страхливец, който бяга от смъртта дори в смъртта, толкова се е страхувал да не се случи това, което вече се е случило.
Глава 2
След като Хермес го остави, за да поеме председателството на някакво събрание на влъхви, което щеше да се състои на мястото, което по-късно щеше да стане Цюрих, Аззи остана замислен. Той побутна унило краката. Бяха прекалено ценни, за да се изхабят за закуска. Ето това всъщност намекна Хермес, по типичния си заобиколен начин.
Какво да прави с тях? Замисли се отново за голямото събитие — състезанието на хилядолетието. Трябваше му идея, концепция. Втренчи се в краката, побутна ги насам, после нататък. Трябваше да измисли нещо…
Изведнъж се изправи. Да, краката! Ето това беше то! Чудесна идея, която със сигурност щеше да му създаде име в кръговете на Злото. Имаше идея за състезанието! Беше му дошла в изблик на демонично вдъхновение. Нямаше никакво време за губене, трябваше да я регистрира и да потърси съдействието на Злите сили. Какъв ден беше днес? Той пресметна бързо и простена. Бе последният ден, в който регистрират кандидати. Налагаше се веднага да отиде във Висшия съвет на Демоните.
Аззи пое дълбоко въздух и отлетя от Земята към областта на Чистилището, където заседаваше Висшият съвет. Това не се знае от широката публика, но демоните имат също толкова проблеми, когато искат да се срещнат с някой от висшето ръководство, колкото и смъртните. Ако не си високо в йерархията, ако не си роднина на някой високопоставен, ако не си надарен атлет, тогава остави всяка надежда за бърза среща — ще трябва да минеш по етапния ред, а това отнема много време.
Само че Аззи нямаше никакво време. На следващата сутрин щеше да бъде определен победителят и играта да започне.
— Трябва да видя Комитета за игрите — каза Аззи на демона пазач на портата на Министерството — голяма група постройки, някои в стил барок, с много орнаменти и подобни на лукови глави кубета, а други — строго модерни и правоъгълни — където се решаваха въпросите на демони, дяволи и други свръхестествени същества. В тях като чиновници работеха много демони — никога непреставащото усилие да се нормира поведението на свръхестествените изискваше много хартия. Служителите към Правителството на Свръхестествените създания на Злото бяха по-многобройни от служителите на повечето земни правителства и за него, в качеството си на едни или други, работеха повечето от демоните на Ада. И това беше така, въпреки факта, че управлението на демоните не зависеше от никаква по-висша власт. Единственото, с изключение на Доброто и Злото, което те признаваха, беше неясното нещо, наречено Ананке, Необходимостта. Не беше ясно дали Ананке е върхът на йерархията или има нещо още по-висше. Теоретиците на демоните не можеха да достигнат по-нагоре. Те имаха проблеми при комуникирането с Ананке, защото това бе нещо толкова тайнствено, толкова безплътно и неопределено, толкова некомуникативно, че не бяха сигурни в нищо, освен в смътното усещане, че съществува. Ананке беше арбитър при състезанията между Доброто и Злото, които се провеждаха на всеки хиляда години. Решенията се вземаха мистериозно. Ананке бе закон само по себе си, но закон, който само загатваше за себе си и никога не се спираше на едно място, за да бъде обяснен.