Но защо изобщо трябваше демоните да бъдат управлявани? Теоретически, те са автономни същества, които следват импулсите си, тоест, вършат злини. Но изглежда у разумните създания, било то естествени или свръхестествени, има някаква вродена перверзност, която ги кара да вървят срещу течението, срещу това, което е добро за тях, срещу всичко, в което би трябвало да вярват. Така демоните най-напред почувстваха нуждата от управление, от някаква институция, която да регулира нещата, и тя ги изпълни с безкраен възторг, защото според главните им теоретици, да се налагат нормите на Злото, е по-зло, отколкото да вършиш самото зло. Не беше лесно да се уверят в това, но поне им изглеждаше правдоподобно.
Нахълтването покрай охраната беше много неконформистка постъпка и служителят остана с увиснала челюст и много обиден, защото това беше наистина недемонско поведение. Демоните обикновено превиват гръб пред висшестоящите, но сега охраната се поколеба и не се втурна, за да спре Аззи, защото младият демон с лисича глава имаше доста безумен вид и можеше да е божествено осенен, тоест, осенен от самия Сатана, а нали в негово име непрекъснато се трудеха всички сили на Злото като израз на вярата им.
Аззи изтича по коридорите на Министерството, като добре си даваше сметка защо демоните от охраната не се бяха опитали да го спрат. Всичко това беше много хубаво, само че той самият знаеше, че не е осенен и че на Висшия съвет никак няма да му е забавно заради всичко това. Помисли си, че е направил много голяма грешка, като се е нагърбил с повече отколкото би могъл да поеме на плещите си. Но той прогони тази мисъл от главата си и решимостта му стана непоколебима. След като беше започнал, трябваше да доведе нещата докрай.
Изтича нагоре по една внушителна двойна стълба, зави наляво като едва не преобърна някаква ваза, пълна с прясно откъснати пролетни бурени, после хукна по коридора и завиваше все наляво, когато имаше такава възможност, профучавайки покрай подчинени демони, носещи множество документи, докато не стигна до висока бронзова врата. Знаеше, че това трябва да е мястото. Отвори и влезе.
Когато Аззи нахълта, заседанието на Злите сили беше в разгара си. Това беше тъжно заседание. Недоволството беше изписано по зверските лица на висшите демони. Устните им бяха изкривени надолу, очите им бяха червени и подути.
— Какво е това? — попита Билаял и се изправи на козите си крака, за да може по-добре да огледа Аззи, който сега се бе поклонил дълбоко.
Аззи не можа да каже нищо. Само заекваше и се пулеше, сякаш някой беше завързал езика му.
— Нима не е очевидно — каза Азазел, като прегърби могъщите си рамене и прошумоля с крилата си. — Това е един демон от обикновените, който е дръзнал да нахълта на заседанието ни. Не знам как мислят да я карат младите. По мое време изобщо не беше така! Младите демони тогава се държаха почтително и горяха от желание да зарадват по-възрастните. А сега се събират на банди, чул съм да ги наричат „помиярски“ и пет пари не дават кого смущават с шумното си поведение. И ето че това не им е достатъчно, ами трябва да изберат един от себеподобните си, за да нахълта в нашия вътрешен sanctorum и да ни тормози!
Билаял, стар съперник на Азазел, удари с копито по масата и процеди през зъби:
— Достопочтеният член на Съвета притежава достатъчен талант, за да изкара нахълтването на един демон в нападение на цяла войнствена шайка. Не виждам никаква банда. Само един-единствен, доста глупаво изглеждащ демон. Също така ми се ще да посоча, че в случая е по-правилно да се каже sanctum, което уважаваният колега нямаше как да не знае, ако беше усъвършенствал матерния ни латински език.