— Добре де — каза чиновникът, — само се шегувах. Къде искаш да доставя замъка?
— На Земята има една област, която се нарича Трансилвания. Знаеш ли я?
— Не се тревожи, ще я намеря.
— А… знаеш ли случайно къде бих могъл да намеря добра глава? Човешка. Мъжка?
Чиновникът се разсмя.
И така, когато Аззи се върна от Чистилището, на Земята беше изминала близо седмица. Отиде в Шато д’Арт и много се ядоса, когато никъде не откри Фрике. Излезе навън и се качи на коня си. Смяташе да отиде до Аугсбург и да го потърси.
Нахълта направо в кабинета на Естел Кастелбрахт и го попита дали е виждал слугата му. Нямаше нужда от голяма потайност.
— Виждах го, наистина — отговори градоначалникът. — Мина забързан по улицата и влезе в къщата на доктор Албертус, ето там. Мърмореше нещо за някаква глава…
— Благодаря — каза Аззи и му даде пари, както обичаше да прави с официалните лица, когато можеше да си го позволи.
Глава 8
Къщата на доктора беше в края на малката уличка, която водеше до градската стена. Беше усамотена, висока и тясна старинна постройка с каменен приземен етаж и дървена нагоре. Аззи се изкачи по стълбите и почука с голямото бронзово чукало.
— Кой чука? — чу се глас отвътре.
— Човек, който иска да научи нещо.
Вратата се отвори. На прага застана застаряващ белокос мъж, облечен с хубава римска тога, независимо че тази дреха беше излязла от мода преди няколкостотин години. Беше висок, прегърбен и ходеше с помощта на дълъг бастун.
— Предполагам, че вие сте господарят Аззи, прав ли съм?
— Така е — отвърна Аззи. — Казаха ми, че слугата ми Фрике е тук.
— Да, разбира се, Фрике — каза възрастният господин. — Няма ли да влезете? Между другото, аз съм магистър Албертус.
Въведе го в тъмен коридор, преминаха през една претрупана гостна, разхвърляна кухня и накрая влязоха във веселата всекидневна отзад.
Фрике стоеше до камината в дъното на стаята. Когато Аззи влезе, той му се усмихна.
— Фрике! — възкликна Аззи. — Помислих, че си ме напуснал!
— Не, господарю! Не бих си го и помислил! Когато останах сам, аз само отидох до селото, за да намеря компания в местната кръчма и да изпия малко от силното червено вино, което дава на този район свирепата му мъжественост. Там срещнах доктор Албертус, който беше мой господар, когато чиракувах в Салерно.
— Да — потвърди Албертус и примигна. — Познавам този мошеник Фрике добре. Много се зарадвах, когато научих, че е имал късмет да започне работа при вас. Доведох го у дома, за да му помогна да изпълни възложената му задача.
— За каква точно помощ става дума? — попита Аззи.
— Доколкото разбрах, господарю Аззи, искали сте няколко доброкачествени части от тяло, а в лабораторията си имам нещо наистина първокласно.
— Вие лекар ли сте? — поинтересува се Аззи. Албертус поклати белокосата си глава.
— Аз съм алхимик, господарю, но частите от тяло често се оказват нужни в професията ми. Ако ме последвате…
Аззи последва възрастния господин, а Фрике тръгна след тях. По коридора стигнаха до врата с решетка. Албертус отключи с ключа, който носеше окачен на врата си, и по една вита стълба слязоха към добре оборудваната алхимическа лаборатория в избата. Албертус запали старинна газена лампа. На слабата й светлина Аззи видя маси отрупани с реторти и колби, и висящата на стената карта на Индия. На рафтовете, покриващи едната стена имаше мумифицирани части от хора.
— Хубаво място — отбеляза Аззи. — Моите поздравления, докторе. Но тези мостри са много стари. Може би имат антикварна стойност, но за мен не представляват интерес.
— О, но това са само някои излишъци — каза Албертус. — Погледнете тук.
Той се приближи до малко буренце, поставено на една странична маса. От него Албертус извади човешка глава с добре прерязан врат. Лицето беше на младеж, мъртвешки бяло, но много хубаво, въпреки че на мястото на очите имаше само червени дупки.
— Как го е сполетяла съдбата му? — попита Аззи. — И какво е станало с очите му?
— Имал е нещастието да ги загуби, господарю.
— Преди или след смъртта си?
— Преди, но само малко преди.
— Разкажете ми за това.
— С удоволствие — каза Албертус. — Името му беше Филипе. Живееше в едно село недалеч оттук. И беше хубав… по-хубав, отколкото един младеж има право да бъде. Получаваше всичко по лесния начин и колкото повече имаше, толкова повече искаше и толкова по-недоволен ставаше. Един ден видял Миранда — дъщерята на тукашен богат човек. По онова време тя била на петнадесет години и била красива като зората над планините. Била деликатна и чиста и искала да живее праведен живот и да прави само добрини.