Фрике натовари конете и те тръгнаха към градчето Сивал в южен Прованс. Беше краят на юни и пътуването беше леко и приятно. Фрике се надяваше, че Аззи ще ги транспортира по свръхестествен начин, но разстоянието беше много кратко и не си заслужаваше усилията да се активира магия за път.
Пристигнаха в Сивал — приятно южно градче недалеч от Ница. Описанието на Албертус им помогна без проблеми да открият публичния дом, в който е била убита Миранда. Аззи поговори със съдържателката и научи, че братята са взели тленните останки и са ги отнесли в неизвестна посока. Аззи я възнагради добре за получената информация и попита дали не е останала някоя дреха на Миранда. Съдържателката намери някакво старо бельо и му го продаде за два златни талера. Той не можеше да е сигурен, че то наистина е било нейно — поне засега.
— Какво ще правим? — попита Фрике, когато излязоха от публичния дом.
— Ще разбереш, когато му дойде времето — отвърна Аззи.
Двамата с Фрике излязоха от града и тръгнаха през гората. След доста време спряха и си устроиха лагер. Приготвиха си вечеря от студено месо и варен праз. След това по нареждане на Аззи, Фрике запали огън. Когато пламъците се издигнаха достатъчно високо, Аззи измъкна едно шишенце с тъмна течност от сандъка, в който държеше магическите си принадлежности, и капна в огъня една капка.
Пламъците се издигнаха още по-високо. Фрике се отдръпна назад.
— Следи внимателно — нареди му Аззи. — Това е поучително. Може би си чувал за приказните ловни кучета на старите богове. В наши дни имаме нещо още по-добро.
Когато пламъците отново утихнаха, отгоре се спуснаха три големи птици и кацнаха близо до Аззи. Бяха гарвани, с малки зловещи очи.
— Надявам се да сте добре — каза им Аззи.
— Добре сме, господарю демон — отвърна единият гарван.
— Запознайте се със слугата ми Фрике. Фрике запознай се с птиците Мориган. Това са свръхестествени ирландски птици и имената им са Бабд, Мача и Немейн.
— Приятно ми е — каза Фрике, но остана далеч от тях, защото го гледаха злобно.
— Какво можем да направим за ваше превъзходителство? — попита Мача.
Аззи извади дрехата на Миранда.
— Намерете тази жена. Тази, която последна е носила това нещо. Между другото, тя е мъртва.
Бабд подуши плата.
— Нямаше нужда да ни се казва.
— Забравих докъде се простират възможностите ви. Вървете, о, несравними, и намерете тази жена!
Когато гарваните отлетяха, Аззи каза на Фрике:
— Хайде да се разположим по-удобно. Може да се забавят малко, но ще я намерят.
— Не се и съмнявам в това — отвърна Фрике. После двамата похапнаха още малко студено месо с праз и поговориха за времето, и за противниците си на състезанието. Денят напредваше. Блестящото синьо небе на Прованс излъчваше светлина и топлина. Те похапнаха още праз.
След известно време се върна един от гарваните и обяви, че е Немейн. Той направи два кръга и кацна на протегнатата длан на Аззи.
— Какво открихте? — попита той.
Немейн проточи врат и отговори с тънък глас:
— Мисля, че намерихме тази, която търсиш.
— Къде е тя?
Спуснаха се и другите два гарвана. Единият кацна на главата на Аззи, а другият — на рамото на Фрике.
Мача, най-възрастният, отговори:
— Да, това определено е жената, която търсиш. Миризмата не може да се сгреши.
— И наистина ли е мъртва? — попита Аззи.
— Разбира се, че е мъртва — отвърна Мача. — Нали така я искате? Ако не, винаги може да я убиете.
На Аззи не му се щеше да обяснява, че има норми, забраняващи това.
— Къде да я намеря?
— Ще слезете на две левги по пътя и ще стигнете до един град. Тя е във втората къща вляво.
— Благодаря, гибелна птицо! — отвърна Аззи.
Мача кимна достолепно и се издигна в небето. Другите също излетяха и след миг се изгубиха от очите им.
Аззи и Фрике възседнаха конете и тръгнаха на юг. Това беше стар римски път, който пресичаше Южна Европа и водеше в Каркасон. Беше в много по-добро състояние от много други пътища, по които бяха вървели. Те яздеха мълчаливо, докато накрая не стигнаха до градчето. Аззи изпрати Фрике да се погрижи за настаняването им, а сам се зае с издирването на главата на Миранда.
Отиде до къщата, която му бяха посочили гарваните. Беше най-голямата на уличката, тъмна и грозна с тесните си прозорци и лошо направен покрив.
Почука на вратата. Никой. Опита да отвори. Не беше заключено и той влезе.
Вътре беше тъмно и само на тавана се виждаха малки светли процепи. Миришеше силно на вино.
Чувството му за опасност се обади, но късно. Той полетя през една дупка на пода и тежко падна на долния етаж. Когато се изправи, видя, че се намира в бутилка.