Ансел със замръзнало от страх лице, каза:
— Шефе, ние само се шегувахме! Нали момчета?
— Точно така! — казаха Кор и Халд, широко ухилени. От веждите им капеше пот.
— Тогава това ще ви хареса — каза Аззи.
Той махна с ръка и започна да мърмори под носа си. Просветна светкавица и се появи кълбо дим. Когато то се разнесе, на негово място застана един много малък демон, носещ очила с рогови рамки. Той беше съвсем наблизо и дращеше нещо с паче перо върху парче пергамент.
— Силенус — каза. Аззи. — Запиши тези тримата на моята сметка и ги отведи. Те се самопроклеха.
Силенус кимна, махна с ръка и тримата братя изчезнаха. След миг изчезна и той.
Както отбеляза Аззи по-късно, това бяха трите души, на които най-лесно е помогнал да се самопрокълнат, практически без да се налага да ги убеждава.
Глава 3
— О, господарю! Толкова е хубаво да сте си вкъщи! — каза Фрике и вдигна резето на входната врата на внушителната къща в Аутсбург.
— Наистина е хубаво — отвърна Аззи. — Бъррр — той потри ноктите си. — Тук е много студено. Трябва да запалиш огън веднага, щом като прибереш човешките части.
Демоните, въпреки или заради дългия си живот край огньове, доста обичат да седят пред бумтящата камина.
— Да, господарю. Къде да ги сложа?
— В лабораторията, разбира се.
Фрике излезе забързано и разтовари количката. На нея, опаковани в напоени с кръв от богове парцали, имаше различни човешки части — достатъчни, ако пресмятанията на Аззи се окажеха правилни, за да се направят две цели тела — едно мъжко и едно женско — които по-късно щяха да станат герои на приказката му.
Започнаха работа по телата на следващия ден. Фрике се оказа много сръчен с иглата и конеца. Той съши тялото на Принца елегантно, като истински шивач. Разбира се, шевовете се виждаха, но Аззи му каза да не се тревожи за това. След съживяването, тези белези щяха да изчезнат.
Това бяха приятни домашни вечери. Аззи сядаше в някой ъгъл на лабораторията с „Тайните на цар Соломон“ в ръка, които отдавна искаше да прочете, но никога не му беше оставало време. Сега му доставяше истинско удоволствие да седи с отворена на коляното си книга — лабораторията беше изпълнена с миризма на газ за горене, сяра, амоняк и най-вече с богатия, всепроникващ аромат на опърлена, разложена човешка плът — и от време на време да хвърля поглед към стария Фрике, който работеше приведен с малката си стоманена игла, а поставената на пода лампа очертаваше върху стената чудовищно гърбавата му сянка.
Тази игла беше изкована от Рууд — най-малкото и най-лукаво джудже в цяла Централна Европа. Нишката, с която шиеше, беше най-фина коприна, толкова тънка и прозрачна, че сякаш ръбовете на отделните части прилепваха един о друг по силата на някакъв магнетизъм или магия. Но единствената магия в случая беше тънката игла на Фрике, която малко по малко превръщаше купчината плът, струпана в сандъка с лед вляво от него, в цял човек.
Фрике работеше внимателно, но не беше зле да бъде наблюдаван. Не веднъж той сложи крак там, където би трябвало да е ръката — от късогледство или поради изкривено чувство за хумор. Когато обаче прикрепи торса на Принцесата към главата на Принца, Аззи реши, че вече е минал всякакви граници.
— Престани с тези глупости! — скара му се той. — Или ще те сложа в някоя Дупка, където от чакъл ще синтезираш скали!
— Извинявайте, господарю — каза Фрике и от този момент заработи акуратно и с приличие.
И така, телата постепенно се оформиха. Освен въпроса за подходящи очи, единственият реален проблем бяха неподходящите ръце на Принцесата. Не беше толкова важно, че са различни по размер. Едната беше жълта, а другата бяла, което не можеше да се допусне. Аззи изхвърли жълтата и бързо отиде до Лечителския център в Шнахтсбург. Там той има късмета да намери за принцесата ръка от джебчийка.
Скоро след като се върна, Аззи получи известие от „Снабдяване“, че замъкът му е готов за транспортиране до посоченото от него място в Трансилвания. Той замина за Унгарските равнини незабавно, като прелетя над Алпите. Земята се разстилаше пред него сочно зелена и осеяна с дървета. Намери мястото, което беше избрал, като се ориентира по една горичка от високи пурпурни дървета — единствени по вида си в целия свят. Този вид дървета е изчезнал преди съвременната наука да успее да ги обяви за ненормални. На мястото вече го очакваше Марионет — слаб, неприязнено настроен демон от „Снабдяване“, който носеше пенсне и парче пергамент, прикрепено с медни кабарчета за добре полирана дървена подложка — прототип на бележника.
— Ти ли си Аззи Елвул? — попита Марионет.