— Така си и мислех! Пронизването струва скъпо.
— Скъпо! Какво искаш да кажеш?
— Не ми е работа цял ден да стоя тук и да споря с теб — каза Марионет и разгъна крилете си, готов да полети.
Аззи му даде още няколко камъка. Чантичката му се изпразни. Беше изхарчил съкровището на Ронир за удивително кратко време.
— Споразумяхме се за основните неща — каза Марионет. — Сещам се за още няколко подробности, които могат да ти харесат, но ще струват още малко.
— Подробностите са без значение. Направи каквото се споразумяхме. И, моля те, побързай! Трябва да се занимавам и с други неща.
Марионет повика работни екипи и те се заловиха с гората. Действаха бързо — истински професионалисти. Някои от по-младите демони очевидно не бяха свикнали с ръчния труд, но надзирателите им се грижеха всичко да върви гладко.
Когато гората беше готова, със заложени, но все още неактивирани магии, главният демон на строителната група остави един от подчинените си да се занимава с горските цветя и храстите и се зае с издигането на замъка. Демоните горе в Чистилището хвърляха каменните блокове с удоволствие, а тези долу ругаеха, отбягваха ударите и ги сглобяваха. Полека-лека във въздуха се издигна конструкция с назъбени стени и остри кули. В исторически план оформлението й беше неточно, но напълно отговаряше на изискванията на приказките. Появиха се някои проблеми. Когато дойде време да се изкопае защитният ров, се оказа, че не разполагат със земекопна техника. Повикаха дракони и ги подкупиха с млади момичета. След като драконите се нахраниха, изкопаха чудесен ров, петнадесет метра дълбок и десет широк. Само че в него нямаше вода и изглежда никой не знаеше, кой отговаря за нея. Най-накрая Аззи реши проблема като поръча от „Снабдяване“ кратък, но много силен дъжд. Той, заедно с оттичащата се вода, свърши работа. Добавиха и няколко лебеда за стил.
Скоро замъкът бе готов — висок и внушителен, с множество каменни кули и заоблени куполи. На най-високите от тях се вееха пъстроцветни знамена. Разбира се, вътре не беше обзаведен и ставаше страхотно течение, защото никой не си прави труда да запушва пукнатините и отворите на омагьосаните замъци. Аззи поръча мебелировката от „Снабдяване“. Проблем беше и осветлението. Реши да е вълшебно, защото с газени лампи не се виждаше почти нищо.
Най-накрая всичко беше готово. Аззи се отдръпна на няколкостотин метра и погледна замъка възхитен. И лудият крал Лудвиг би го харесал. Щеше да свърши работа.
Аззи се върна вкъщи, за да довърши работата по главните действащи лица. Телата им бяха в много добро състояние в бъчвите и шевовете постепенно започваха да се заличават. Божията кръв и магиите вършеха своето. Все още нямаха разум, защото разумът идва най-накрая, и вършеха някои странни неща, когато една яли друга част от тялото им се съживяваше. Аззи се потруди да ги стабилизира и най-накрая всичко беше наред.
Тогава Фрике отбеляза, че двете същества са още слепи.
— Прав си — съгласи се Аззи. — Оставих това за най-накрая.
Той седна и си припомни Илит. Да, беше оставил това за най-накрая.
Глава 4
Аззи обичаше вещиците. Считаше ги за нещо като постоянен пул, от който винаги можеш да си избереш подходяща компания за събота вечер. В онези далечни дни сборищата на вещици бяха нещо като примитивен нощен клуб.
— Фрике! Донеси ми тебешир! И свещи!
Фрике изтича до килера, където бяха складирани магическите принадлежности. Там в един голям сандък той намери това, което искаше Аззи.
Свещите бяха дебели колкото човешка китка и на височина бяха колкото него самия. Той взе под мишница пет от тях — по една за всеки връх на пентаграма. Свещите бяха меки като разложена плът и леко лепкави при докосване. Фрике ги донесе заедно с тебешира. Аззи махна масата от средата на стаята. Той беше свалил пелерината и жакета си и докато влачеше към ъгъла допълнителната рицарска броня, силните мускули издуваха ръкавите на ризата му.
— Не знам защо пазя тези боклуци — каза той. — Дай ми тебешира, Фрике. Сам ще нарисувам знака.
Аззи се наведе ниско и с тебешира в дясната ръка нарисува на каменния под петоъгълната фигура. Отблясъкът от огъня в камината я осветяваше и й придаваше червен оттенък като подчертаваше лисичия й вид. Фрике почти очакваше да види как краката на Аззи почервеняват и се покриват с лисича козина, но въпреки възбудата си, господарят му запази самоконтрол и не промени човешкия си вид. Беше постигнал това с дълги усилия, защото опитните демони много държат човешката маскировка да не пречи на идеалите им.