— Много са хубави — съгласи се Илит. — Само дето нямат очи. Но ти сам знаеш това.
— Затова ти ги показвам — каза Аззи. — Вече ти споменах, че смятам да ги включа в състезанието. Ще пресъздадат приказката за Спящата красавица, напълно самостоятелно, без да им се бъркам, с помощта на така наречената свободна воля, за която се казва, че всички разумни същества притежават. И те ще стигнат до лош край и ще бъдат прокълнати завинаги. Но им трябват очи, при това не какви да е, а специални. Искам омагьосани очи. Искам ги, за да придам на приказката онзи приказен аромат, онзи привкус… знаеш какво искам да кажа.
— Разбирам отлично, скъпи — каза Илит. — И искаш да ти помогна? О, Аззи, как може да си такова дете? От къде ти хрумна, че аз мога да ти намеря очи?
Аззи не беше мислил за това. Той почеса темето си, цялото на люспи (ето това може да стане с теб в Дупката) и се замисли. После каза:
— Помислих си, че можеш да го направиш, защото именно това трябва да се направи. Ти искаш Злото да победи не по-малко от мен, нали? Представи си само, че Доброто управлява човечеството през следващите хиляда години! Може да останеш без работа!
— Прав си — съгласи се Илит. — Но не си съвсем убедителен. Защо трябва да ти помагам? Аз си имам свой живот и своя работа — сега съм в администрацията на сборището и от време на време преподавам…
Аззи въздъхна мислено — правеше го винаги, преди да се впусне в някоя голяма лъжа. При въздишката всички негови способности, геният му, се съсредоточаваха и му помагаха да изиграе ролята, която беше убеден, че е необходима.
— Илит — каза той, — всичко е много просто. Обичам те.
— Така ли? — погледна го тя презрително, но без да прекрати разговора. — Това е великолепно. Говори ми още.
— Винаги съм те обичал — продължи Аззи.
— И през цялото време се държа точно като влюбен, нали? — каза Илит.
— Мога да ти обясня защо не ти се обадих.
— Бас държа, че можеш!
Тя чакаше.
— Има две причини — започна Аззи, без да знае точно кои са те, но все пак каза „две“, в случай че една се окаже недостатъчна.
— Така ли? Да ги чуем.
— Вече ти казах, че бях в Дупката.
— И не можа да драснеш два реда? Чувала съм вече това „бях в Дупката“!
— Илит! Просто трябва да ми повярваш! Има някои неща, за които един мъж не може да говори. Но повярвай ми, случи се нещо! Бих могъл да ти обясня, ако имаше време, но важното е, че те обичам. Лошата магия най-накрая свърши и отново можем да бъдем заедно, както винаги си искала и както съм искал и аз, тайно, разбира се, нищо, че съм говорил друго!
— Каква магия? — попита Илит.
— Споменах ли някаква магия?
— Каза: „Лошата магия най-накрая свърши“.
— Казал съм това? Сигурна ли си?
— Разбира се, че съм сигурна!
— Не е трябвало да го казвам. Едно от условията да се махне магията беше никога да не споменавам за нея. Дано не съм я активирал отново!
— Каква лоша магия?
— Нямам представа за какво говориш — каза Аззи. Илит се изправи в цял ръст и го изгледа свирепо.
Той беше най-невъзможният демон. Демоните естествено лъжат, но и най-лошият от време на време казва истината. Невъзможно е понякога да не казваш истината по погрешка. Но не и Аззи! И не беше така, защото имаше лъжовно сърце! Не! Просто се опитваше наистина усърдно да бъде лош. Тя не можеше да не му съчувства. Той още я привличаше. А в Атина времената никак не бяха добри.
— Обещай, че вече никога няма да си отиваш от мен! — каза тя.
— Обещавам! — потвърди Аззи, но разбра, че е капитулирал прекалено бързо и добави:
— При нормални условия, разбира се.
— Какво разбираш под „нормални условия“?
— Условия, които не са ненормални.
— Например?
— Откъде да знам?
— О, Аззи!
— Трябва да ме приемеш такъв, какъвто съм, Илит! Наистина се радвам, че те виждам. А сега, идва ли ти нещо наум за тези очи?
— Да, идва ми. Доста неща.
— Бъди кукличка и веднага се заеми с тях — каза Аззи. — Кръвта от богове ми свършва, а не смея да ги съживя без очи. Може да се отрази на развитието им.