— Добре.
— Но не съм сигурен.
— Веднага щом влезеш в тялото си, ще си спомниш всичко.
— Ами ако не си спомня? Ами ако получа амнезия?
— Всичко ще е наред — окуражи го Аззи.
— Кълнеш ли се в честта си на демон?
— Разбира се — отговори Аззи, без да му мигне окото, че лъже. Беше преминал специален курс по полагане на фалшиви клетви и се беше оказал много добър.
— Ти не би ме излъгал, нали?
— Хей, можеш да ми се довериш — каза Аззи, пускайки в действие мантрата2, която може да направи хрисим и най-големия неверник и свадливец.
— Разбираш защо-съм леко нервен, нали? — попита Писаря! — Раждам се повторно, не е малко.
— Няма нищо срамно — каза Аззи. — Пристигнахме.
— Слава на Сатаната! — добави той през зъби. Дългите разговори с човеци го изнервяха ужасно. Така умееха да заобикалят това за което говорят! Отците Демони в демонския университет му бяха предложили да изкара курс по такъв разговор, но тогава това беше свободноизбираем предмет и той реши да не се затормозява с него. Псевдодиалектиката му се бе сторила къде къде по-интересна.
Пред себе си забеляза познатите аленозелени райета на линейката от Северния сектор. Тя спря недалеч от тях и от нея слезе медицински демон. Той имаше очи като на обелиск и свинска зурла, и беше много различен от Аззи, който пък имаше лисиче лице, рижа коса, щръкнали уши и изумителни сини очи, считани за красиви от тези, които имат афинитет към демоните.
— Това ли е приятелчето?
— Това е — отвърна Аззи.
— Преди да направите каквото и да е — каза Писаря, — искам да знам…
Медицинският демон със свинската зурла протегна ръка и докосна една точка върху челото на Писаря. Той веднага млъкна и очите му се разфокусираха.
— Какво направи? — попита Аззи.
— Пуснах го на празен ход — отвърна медицинският демон. — Време е да го транспортираме.
Аззи се надяваше на Писаря да му няма нищо — никак не е хубаво, когато един демон бърника в мозъка ти.
— Откъде знаеш къде трябва да го изпратим? — попита той.
Медицинският демон разкопча ризата на Писаря и му показа татуираните с алено мастило върху гърдите му име и адрес.
— Това е идентификацията на дявола.
— Ще я махнеш ли, преди да го изпратиш?
— Не се безпокой. Той не я вижда. Тя е предназначена за нас. С него ли ще тръгнеш?
— Не, ще пътувам сам — отвърна Аззи. — Дай да видя адреса още веднъж… Добре, запомних го.
— Ще се видим пак, Том — каза той на човека с празен поглед.
Глава 3
И така Томас Писаря бе върнат у дома. За щастие медицинският демон успя да го транспортира, преди тялото му да е получило непоправими повреди. Лекарят, който го бе купил, тъкмо се канеше да направи разрез на врата, за да покаже на студентите си артериалната система. Преди да започне, Писаря отвори очи.
— Добро утро, доктор Моро — каза той и припадна.
Доктор Моро го обяви за жив и поиска от вдовицата да му възстанови платената за тялото сума. Тя върна парите неохотно. Бракът й с Писаря не бе кой знае колко успешен.
Аззи измина пътя до Земята със собствени средства, защото не искаше да пътува с Писаря в Транспорта на немъртвите, чиято ужасна воня бе изпитание дори за свръхестествените създания. Пристигна непосредствено след съживяването на Писаря. Никой не можеше да го забележи, защото носеше със себе си Амулета на невидимостта.
Невидим освен за тези с шесто чувство, Аззи последва процесията, която пренесе Писаря до дома му. Добрите хора от селото обявиха събитието за чудо, но жената на възкръсналия, Милорд, не спря да повтаря:
— Знаех си, че се преструва, непрокопсаникът!
Прикрит от невидимостта си, Аззи се понесе около къщата на Писаря, която щеше да обитава докато изтече периодът на рекламациите. Може би щеше да продължи няколко дни. Къщата беше доста голяма. На всеки етаж имаше по няколко стаи, а долу се намираше хубава влажна изба.
Аззи се настани там. Тя беше точно това, от което се нуждае един демон. Беше си донесъл няколко стари ръкописа за четене и малко гнили котешки глави за закуска. Очакваше да прекара известно време при пълно спокойствие, но едва се бе настанил и започнаха да му пречат.
Най-напред в избата слезе за продукти жената на Писаря — висока червендалеста лелка с груба кестенява коса, широки рамене и голям задник. После дойде най-големият син, Ханс — длъгнест нехранимайко, същия като баща си — за да потърси гърнето с меда. След това — Лоте, слугинята, която искаше да вземе малко картофи от миналогодишната реколта.
Така или иначе, Аззи ле можа да си почине кой знае колко. На сутринта отиде да погледне Писаря. Съживеният изглежда се оправяше. Той седеше в леглото, пиеше билков чай с жена си и хокаше децата си. „Още един ден — реши Аззи — и той ще е съвсем добре, а аз ще мога да се занимавам с по-интересни неща.“