— Добре, от мен да мине — съгласи се Бригите. — Но не много разумно, става ли?
— Става. Развържи ме!
Бригите го развърза. Аззи разтърка глезена си, след това бръкна в торбата си и намери резервно захранване за Амулета на невидимостта. Включи го и изчезна.
— Не забравяй какво ми обеща! — извика момиченцето.
Аззи знаеше, че не би могъл да забрави, дори и да искаше. Обещанията, дадени от свръхестествените създания на хората, се регистрираха в Канцеларията на Еквилибриума, която функционираше по правилата на Ананке. Ако някой демон се опиташе да забрави обещанието си, силите на Необходимостта бързо и мъчително му го припомняха.
Писаря се чувстваше отлично. Той похапваше овесена каша от една паничка и даваше нареждания на жена си и слугите. Аззи напусна. Беше време да се захване със собствения си живот.
Глава 4
За Аззи бе истинско удоволствие отново да е свободен и да може да броди по зелената земя. Наистина беше възненавидял престоя си в Дупката заради убийственото еднообразие, както и заради всичко останало — отегчителното ежедневно печене на грешници може да бъде много уморително. Аззи беше енергичен демон — предприемчив, с поглед, отправен към бъдещето. Той беше агент на Злото и въпреки че бе до известна степен лекомислен, вземаше пъклените си задължения съвсем сериозно.
Първото нещо, което искаше да направи след като напусна селото на Писаря, бе да се ориентира. Не познаваше тази област. За последен път беше посещавал Земята по времето на Римската империя и дори беше присъствал на един от забележителните пирове на Калигула. Сега той летеше ниско над земята, наречена Галия, и се предпазваше от нещастия посредством Амулета на невидимостта. Този Амулет придаваше и известна безплътност на притежателя си и това бе добре, защото прелетя през голямо ято лебеди. Обърна внимание на горите, които се простираха наоколо. Селцето беше само едно малко петънце сред необятните горски площи, покриващи по-голямата част от Европа — от Скития, чак до Испания. Аззи видя един кален път и полетя над него на височина сто метра. Той продължаваше нататък и нататък, докато накрая не се превърна в нормален павиран римски път. Аззи полетя над група конници, докато не стигнаха до един прилично голям град. По-късно, разбра, че това е Троа и че се намира в кралството на франките — едри варвари със стоманени мечове, завзели цяла Галия и много други земи след упадъка на Римската империя.
Аззи прелетя над града ниско и бавно, като разгледа множеството малки къщички и сред тях палатите на господарите и висшите сановници на църквата. В покрайнините имаше панаир. Прелетя над шатрите, и флаговете, привлечен от веселата глъчка. Реши да го посети.
Спусна се долу и прие един от стандартните си образи — добродушен и достолепен оплешивяващ човек, с потрепващ клепач. Тогата, която по принцип вървеше с този външен вид, беше неуместна и затова той си купи от една сергия пелерина от домашно тъкан плат. С нея заприлича повече или по-малко на всички останали.
Заразхожда се из панаира и се заозърта наоколо, все още не съвсем ориентиран. Имаше няколко солидни постройки и ливадата бе осеяна с шатри. Продаваха се всякакви неща — оръжия, дрехи, храна, добитък, сечива, подправки.
— Ей, здрасти. Ти, господине!
Аззи се обърна. Старата вещица викаше него. Тя седеше пред малка черна шатра, по чиито стени със златни букви бяха изписани кабалистични символи. Кожата й беше тъмна и приличаше на арабка или циганка.
— Мен ли повика?
— Да, господине — каза тя със злодейски северноафрикански акцент. — Влез тук.
Един човек би бил по-предпазлив, защото никога не знае какво може да му се случи в черна шатра със златни кабалистични знаци, но за Аззи тя беше първото познато нещо, което виждаше от доста време насам. Има цели племена демони, които живеят в черни шатри и скитат нагоре-надолу из Чистилището, а самият Аззи, макар и произхождащ по баща от Ханаанската земя, имаше родствени връзки с някои от бедуинските демони чергари.
Вътре в шатрата имаше множество богато нашарени килими. По стените висяха изкусно изковани газени фенери, а пък бродираните възглавнички се търкаляха навсякъде. В дъното се намираше нисък олтар и масичка за дарения. Зад олтара се издигаше величествена статуя в гръцки стил, изобразяваща красив млад човек с лавров венец на главата. Аззи го позна.
— Значи това е Хермес — каза той.
— Аз съм негова жрица — отвърна старицата.
— Бях останал с впечатлението — отбеляза Аззи, — че се намирам в християнска страна, в която почитането на старите богове е абсолютно забранено.