— Забавляваш ли се? — попита Агрипа.
— Не е лошо — отговори Мундренч. — А кой е онзи, ето там, дето размахва ръце?
— Това е Асмодеус. Той отговаря за тази част на масата.
— А тъмната дама до него?
— Тя е Хеката, кралицата на нощта. Ако погледнат към теб, само се усмихни и вдигни чашата си. Те са много високопоставени.
— Няма нужда да ми казваш как да се държа. Какво прави Асмодеус? Като че ли чете нещо. Не знаех, че главните демони умеят да четат.
— Много смешно — каза Агрипа. — Ако той те чуе какво говориш, ще видиш колко ще се разсмее.
Агрипа се вгледа по-внимателно.
— Изглежда чете бележките за речта си.
— Каква реч? — попита Мундренч. — Ти не каза, че ще има речи.
— Помислих си, че си разбрал за какво е този прием.
— Малко по-Голям купон, нали?
— Доста повече от това — каза Агрипа. — Днес ще обявят победителя на състезанието на хилядолетието, което ще определи кое качество ще управлява съдбата на хората през следващите хиляда години.
— Че толкова ли е важна съдбата на човеците? — попита Мундренч.
— За нас може и да не е, но за тях е много важна — отговори Агрипа.
Един Безименен Ужас изтрополи наблизо и от него се разнесе воня на влечуго. Компаньонката му, фотомодел от по-късни времена, го попита:
— Чу ли какво стана с проекта на Доброто?
Безименен Ужас изсумтя отрицателно.
— Цялото проклето нещо се срути! Красива гледка — със стъклописите и всичко останало. Жалко за горгоните, разбира се.
— Как така? — изръмжа Безименен Ужас.
— Заради конструкцията и не знам още какво, не разбирам от строителство. И Доброто не разбира, предполагам. Ха, ха, ха!
— Искам още нещо за пиене — каза Мундренч. — Обеща ми, че ще се забавлявам много!
— Ето го келнера. Идва! Моля те, не се дръж глупашки!
— Ще пия колкото си искам — каза Мундренч и взе нова бутилка. — И вероятно ще пия много. Да пиеш прекомерно никога не е глупаво.
В дъното на залата настъпи суматоха. Беше влязъл един демон с лисиче лице и се промъкваше напред като блъскаше келнери, гости, събаряше чинии. Чуха се реплики:
— Колко невъзпитано!
— Това не е ли…?
— Прилича на Аззи.
— Той не участваше ли в състезанието?
— Интересно какво ли се е случило?
— Ей, Аззи, добре ли си?
— Чух, че е опропастил нещо голямо.
— Мислех, че още е в Дупката.
— Изглежда вкиснат до върховете на ушите си.
— Какво друго можеш да очакваш от пиян демон?
— И за какво изобщо му беше тази стъклена планина?
— Не ги слушай, Аззи! Прати ги по дяволите!
— Да, по дяволите, в пъкъла със сярата и всичко останало!
Мундренч ставаше труден. Агрипа вече не го смяташе за привлекателен. Демони с черни фракове продължаваха да носят храна. Имаше и някои необикновени блюда — химера сукалче — например. Имаше най-различни блюда с надписи, които казваха на вечерящия с какво се захваща. Някои дори можеха да говорят. „Здрасти! — казваха задушените репи. — Ние сме много вкусни.“
Шумът от всички тези разговори беше започнал да става оглушителен. Който искаше да бъде чут през повече от два или три стола, трябваше да използва специалните телефони, направени от раковини, които бяха поставени до всеки.
На един по-висок от масата подиум се представяха изображения на големите хитове от миналото — зловещи и добродетелни. Когато пристигаха нови гости, майордомът (с бяла козина) обявяваше родословното дърво и подвизите им.
Аззи продължи да си пробива път напред, понесен на гребена на вълната от хаос.
Тогава стана Асмодеус. Той беше дебел и бялата му кожа имаше зелен оттенък. Долната му устна беше толкова издадена напред, че на нея би могла да се закрепи чинийка. Сакото му беше зелено като бутилка, а когато се обърнеше, ясно се виждаше усуканата му свинска опашчица.
— Здравейте, приятели — каза Асмодеус. — Предполагам всички знаете, защо сме тук тази вечер.
— За да се напием! — каза един грозен дух, седнал встрани.
— Да, разбира се — отговори Асмодеус, — но тази вечер се напиваме с определена цел. И тази цел е да отпразнуваме хилядолетието и да обявим победителя в състезанието. Знам, че нямате търпение да научите кой е той, но ще трябва да почакате още малко. Най-напред ще ви представя някои специални гости.
Аззи застана в предната част на залата.
Асмодеус захвана да изрежда имена и различни духове започваха да стават, за да се поклонят. Те се хилеха и се подсмиваха на ентусиазираната публика. Червената смърт чу името си и също се изправи. Беше висока и беше увита от горе до долу в кървавочервен плащ. На рамото си носеше коса.