— Коя е онази двойка там? — попита Мундренч. — Високият рус ангел и чернокосата млада вещица?
— Ангелът се казва Бабриел — каза му Агрипа, — а вещицата е Илит. Тя е добра приятелка на Аззи — един от нашите по-активни и интересни демони. Току-що мина, струва ми се.
— Чувал съм за него — каза Мундренч. — Щеше да прави нещо специално за тазгодишните тържества, нали?
— Така говореха. Ето го там, отпред. Изглежда си е подложил доста преди да дойде тук. Какво ли е намислил?
Аззи се качи на една маса за ужас на насядалите наоколо. Олюля се. Когато се движеше, бълваше дим и изпускаше искри.
На няколко пъти понечи да каже нещо, но не успя. Най-накрая, измъкна бутилката от ноктите на един гост и я пресуши.
— Глупаци! Свине! Копелета! — изрева той след това. — Вие безмозъчни същества! Обръщам се преди всичко, към моите така наречени братя по Зло, за чиято кауза се борих и които ме предадоха с безразличието си! Можехме да спечелим, момчета и момичета! Имахме шанс! Идеята ми беше великолепна, безпрецедентна и можеше да успеем!
Той млъкна и се изкашля. Някой му подаде още една бутилка и Аззи отпи. В залата беше настъпила тишина.
— Само че помогна ли ми някой? Не, никой не ми помогна! Тъпаците от „Снабдяване“ се държаха сякаш правя всичко това за своето собствено възвеличаване, а не за славата на всички нас! Проклятие! Повече ми помогна глупакът Бабриел с тъпата физиономия, наблюдателят на Силите на Светлината, отколкото който и да било от вас! И се наричате същества на Злото! А сега седите тук и чакате да научите кой е победителят! Всички вие, всички вие сте доказателство за баналността на Злото! Казвам ви, казвам ви, приятели, че Злото е станало отегчително в наши дни. Ние, създанията на Мрака, сме загубили способността си да управляваме човешките съдби!
Аззи огледа свирепо околните. Всички мълчаха и го чакаха да продължи. Той прекоси масата, отпи още една глътка, олюля се и отново се закрепи.
— Така че, казвам ви — вървете по дяволите! Аз отивам да се усамотя някъде, за да си почина и за да помисля. Всичко това много ме измори. Но искам да ви кажа, че не е настъпил краят ми! Изобщо не е! Все още знам някои номера, господари мои! Само стойте и гледайте с какво ще ви позабавлявам!
Аззи хвърли една двойна магия за пътуване и изчезна с гръм. Насядалите ангели и демони се спогледаха смутено.
— Какво според теб искаше да каже? — чуха се няколко гласа.
Не се наложи да чакат дълго, за да разберат.
Преди да успеят да помръднат, от външната реалност нахлу торнадо. То забушува и започна да унищожава банкетната зала, придружено от нахлула водна стихия. Внимателно обмислените речи на старшите ангели и демони бяха отскубнати от ръцете им и изпратени да летят във въздуха. Последва нашествие от жаби — хиляди, милиони жаби, които падаха от небето. От стените започна да тече кървава пот, а зловредните сияния следваха едно след друго. И някъде сред всичко това се чуваше слаб демоничен смях — смехът на Аззи, който изпращаше гибел след заплаха, след страдания, след ужас в банкетната зала.
В общи линии, това беше най-паметният десерт.
Глава 7
Бригите си играеше с кукленската къщичка, когато зад себе си чу шум. Тя се обърна бавно и въпросът вече беше оформен върху устните й, но не можа да го зададе поради вика на изумление, който нададе, когато видя кой стои там — висок, с червена козина и зла усмивка.
— О! Здравей, Аззи! Как си?
— Добре съм, Бригите — отвърна демонът. — И ти изглеждаш добре. На горния етаж чувам скърцане на перодръжка. Предполагам, че Томас Писаря иска да оправдае името си и записва нещо за събитията, които го сполетяха напоследък.
— Наистина е така — каза Бригите, — но казва, че не знае края им.
— Той може да го изненада. Всъщност, мисля, че може да изненада всички ни. Ха, ха, ха.
— Колко зловещо се смееш, Аззи! — каза Бригите. — Защо си дошъл?
— А, донесох ти подарък, дете.
— О-о-о! Дай да го видя!
— Ето го.
Аззи извади една кутия, направена от труден за намиране картон. Отвори я и от нея извади една детска гилотина.
— Колко мило! — каза Бригите. — Това изглежда е най-добрият инструмент, с който да режа главите на куклите си!
— Наистина е така — каза Аззи, — но не бива да правиш това, защото обичаш куклите си и ще ти бъде тъжно, ако ги видиш без глави.
— Така е — каза Бригите и започна да подсмърча, предчувствайки скръбта си.
— А как да си играя с новата си гилотина, ако не мога да режа главите на куклите си?
Момиченцето се огледа наоколо:
— Може би някое от новите кученца…
— Не, Бригите — каза Аззи. — Аз съм лош, но не съм жесток с животните. За тези, които са, има специален Ад. Виждаш ли, детето ми, с тези играчки трябва да се играе внимателно и с нужната сериозност.