— Благодаря ти, Безименен Ужас. Приемам наградата и, моля те, предай на комитета, че съм доволен от нея. А сега върви и върши злини!
— Точно това се надявах да кажеш — отвърна Безименен Ужас и се отнесе.
Глава 3
Беше много хубаво, че получи наградата, но това не беше всичко. Скоро след това около къщата в Аугсбург засвети светлина.
— Сега пък кой е, по дяволите! — каза си Аззи. Не можеше да се радва на натрапниците, точно когато се канеше да се нацупи хубаво.
Докато кълбото се втвърди, измина доста време. Аззи изчака и най-накрая пред него застанаха формата и съдържанието на Бабриел.
— Здравей, Аззи — извика Бабриел. Беше все така висок и рус, и изглеждаше глупаво както и преди.
— Да, здрасти и всичко подобно — каза Аззи. — Искаш да ми натриеш носа ли?
— Ни най-малко. Знаеш, че не обичам злобата.
— Така е. И толкова повече ме дразниш.
— Ти си голям шегаджия, но нека ти кажа защо съм дошъл.
— Щом искаш — каза Аззи. — На мен ми е все едно.
— Упълномощен съм от името на Комитета на Силите на Светлината — Бабриел започна да чете от един свитък, който беше извадил от белите гънки на дрехата си — да заявя следното: С настоящото обявяваме решението си да отсъдим специалната награда на Силите на Светлината на Аззи Елвул, демон, но не изцяло прокълнат, за приноса му към каузата на Силите на Светлината, състоящ се в това, че ни помогна да спечелим съдбата на човечеството за следващите хиляда години.
След като свърши, Бабриел извади от пазвата си малка статуетка на ангел, изработен от блудкав жълто-бял материал, с блестящи сини очи и кокетни малки крилца.
— Е — каза Аззи, доволен въпреки нежеланието си, — много мило от страна на Силите на Светлината. Наистина много мило.
Той се помъчи да намери някакви отвратителни думи, но за момента беше победен. Беше получил награди и от Силите на Мрака, и от Силите на Светлината. Беше доста сигурен, че е първият, който печели и двете.
След като Бабриел си отиде, Аззи се отдаде на размисли. Постави двете награди на една маса и се загледа в тях. Наистина бяха хубави. Беше доволен, макар че не искаше. И все пак не можеше да не се гневи, като си спомнеше колко малко трябваше, че да спечели истинската награда — тази на хилядолетието. Но вече беше безполезно да се ядосва.
Засега му трябваше малко почивка и — интересно как можа да му хрумне — да сготви нещо, преди да смали враговете си и да ги предаде на Бригите и нейната гилотина. Сети се за Илит. Напоследък не й беше обръщал много внимание — беше прекалено зает с работата си. Но сега това беше свършило.
Замисли се. Би могъл да отиде някъде. Спомни си за едно хубаво кътче в Индия, където бяха работили поколения Убийци, които ликвидираха хиляди жертви всяка година, като се присъединяваха към различните кервани с поклонници. На платото на една ниска планина някъде северно от Ганг, Убийците си бяха построили специален курорт. Беше сигурен, че ще успее да го намери. Би било забавно да отиде там с Илит. Спомни си забавленията, които се предлагаха последния път — боулинг с човешки глави, хокей с жирафски вратове, тенис на маса с очи. Да, беше дошло време да осигури на Илит малко почивка.
Глава 4
Точно тогава на вратата се почука. Беше пощальонът. Той донесе голям чувал от конска кожа, висок около метър. Чувалът се гърчеше и от него излизаха жални стонове.
— Кой е това?
— Аз съм, господарю — отговори приглушеният глас на Фрике отвътре. — Господарю, наистина ще съм ви благодарен, ако отново ме сглобите.
— Ще го направя — каза Аззи, — но първо трябва да свърша малко работа. Виждал ли си Илит?
— Оттук не мога да видя нищо, господарю. Ще ме възстановите ли?
От горните етажи се чу пеене.
— Когато му дойде времето — отговори Аззи. — Струва ми се, че я чух.
Той изтича нагоре по стълбите. Илит пееше стара вещерска песничка от времето, когато пирамидите са били построени само до основи.
— Илит! Тук ли си? — извика Аззи.
— Тук съм!
Той изтича до спалнята за гости, откъдето долиташе гласът й. Илит събираше багажа си в малък куфар и сияеше. Нещо у нея се беше променило. Дали не беше цветът на лицето й? Да, то наистина беше станало по-бяло. И очите й — черни като нощта и сладостно зловещи, сякаш бяха станали сини като полска метличина.
— Илит! Какво е станало с теб!? — извика Аззи. — Да не би да те е обзело нещо добро? Знам няколко магии и заклинания, които могат да те излекуват…
— Нищо ми няма, Аззи — отвърна тя. — Това, което те впечатлява, е само видимият резултат от щастието.
— Но за какво можеш да бъдеш щастлива?