Иван Вазов
Донос
Летен ден. Надвечер.
У Хръдличка около една маса, претоварена с пълни и презполовени чаши с бира, седяха няколко души софийски граждани и с голямо внимание слушаха другиго, като им четеше последния брой от столичния вестник Народен бранител.
По лицата на слушателите се четяха чувствата, които будеше в душите им тоя прочет.
Нямаше нужда да бъде човек физиономист, за да познае по бръчките на челата, по стрелянето на погледите, по навъсването на веждите, по свиването на кожата на лицето, че тия чувства бяха гняв, негодувание, отвращение.
Защото онова, което слушаха, беше един град от псувни и мръсни думи, и ругателства против имена, високо държани в уважението на столицата; то беше една верига от невъобразими клевети против най-чистите репутации, против най-безукоризнените чела; частен живот, семейна чест, деликатни чувства — всичко беше оплюто, охрачено, обругано в сквернословния лист. Авторът на тоя нравствен смрад, който не се подписваше под него, но който бе всекиму известен — и се гордееше с това — веднъж на неделята даваше си удоволствието, срещу една месечна плата, скрит зад пусията на вестника си, да зачерни няколко имена, да убие няколко чести, да фърли скръб и отчаяние в няколко мирни семейства.
И, при всичко това, четяха го.
Обществото се възмущава от мерзостите, които чува из обълваните уста на някой пияница, но ги чете и слуша охотно, когато са типосани на книга.
Даже повече: голяма част от публиката очаква с видимо нетърпение появлението на тия съблазнителни листове, за да ги поглъща лакомо и да плюе после.
Всяка неделя тоя вестник изригваше във въздуха една ужасна вълна̀ от отрова, която внасяше микробите на разтлението във всяка душа, що дъхнеше труповонната й атмосфера.
Едно цяло поколение растеше в тия миазми и се възпитаваше по тия гнусотии.
А това поколение е бъдещето.
На другите маси ставаха други разговори, чужди на политиката и на калта й.
Двама господиновци, прави, ухилени, слушаха музиката, която завъртваше автоматната фигура в ъгъла срещу десет стотинки.
Едно чехско семейство пиеше пиво на друга маса и правеше да се тресе зданието от гърлести смехове, прилични на гороломни талази, от които се раздуваха румените лица и се подигаха до скъсване богато валчестите корсети на чехкините.
Една дружина от троица души на противоположния край приказваше по-тихо. Двамата бяха граждани, третият носеше полицейска униформа. Той беше софийският градоначалник.
Дума ставаше от няколко време между тях за присъствието в града на една зловредна шайка крадци и обирници, за фащането на които всичките трудове на полицията оставаха ялови.
Един от събеседниците изказа мнение, че трябва да се обещае от полицията парично възнаграждение за оногова, който й помогне в откриването на злосторниците.
Другият събеседник казваше друго нещо.
Градоначалникът си обръсваше мустаците, ако вътре в няколко дена не тури ръка на тия нехранимайковци.
— Парично възнаграждение бива само за извънредни разбойници, които чака въже, като Яко разбойника — допълни той, като си обърса бирената пяна от черните мустаци.
По това нещо се обадиха някои и от ближната маса. Разни слухове и мнения се предаваха по повод на обирниците.
От масата, дето бе четен вестника, дигна се един господин с малко лице, остър нос и остър поглед и приближи до нашата маса, като казваше полуухилено:
— Господин градоначалник, да ви разкажа една случка, която ме порази вчера и за която ми дойде на ум, като чувах разговора ви за злодейците в града…
— О, Брегович! — извика градоначалникът весело, като очакваше да чуе някаква остроумна смешка от Беровича, понеже Берович минуваше в столицата за духовит шеговник.
Берович се изправи и облегна едната ръка на облегалото на стола и каза:
— Минувах из цариградската улица. Тъкмо срещу старото военно училище излязоха няколко циганчета, които ловят уличните кучета, спуснаха се на едно малко кученце… Ама малко, жълтичко, гладко, с хубаво герданче. Фърлиха му халката на врата и го фанаха… То се разтреперило така ей… Уплашило се, горкото… Докато да им извикам да го оставят, те, мазниците, го пуснаха в дупката на клетката в колата си… Доядя ме страшно… Кому можеше зло да причини тая гадинка? — Беше колкото юмрука ми голямо!
— Затова ли ти се е разтупало сърцето, Берович? — изсмя се градоначалникът. — Успокой се: господарят му на твоето кученце ще ида да си го откупи и да си го прибере. Той трябва да го пази у дома си. Разпореждание е дала полицията, че всяко куче, намерено само̀ на улицата, се фаща и унищожава, ако до три дни го не потърси някой… Какво искаш да пиеш?