— Благодаря. Но аз не свърших — подзе пак Берович. — Тамам фърлиха кученцето в клетката, ей зададе се едно едро куче, голямо като овчарско и с дебел врат като на вълк. То идеше тъкмо към циганчетата, без да подозира каква им е длъжността… Ама тъй вървеше бавно, важно, гордо, като някой лорд или министър…
— Свали ли му шапка? — попита един шеговито.
— Не му свалих шапка, ама го посочих на циганчетата. Те възвиха към Раковска улица. Дяволите недни, не го закачиха и си отиваха. В същото време кучето се повърна по тротоара и се вмъкна в пипиниерата там. То само̀ влезе в примката. Именно него трябваше да уловят! Извиках пак с глас циганчетата, но те се усмихваха дяволски и си отминаха… Паленцето уловиха, не овчарския Мурджа оставиха свободен, за да може, в които кълки ще, да забие острите си зъби.
— Значи, вие правите заявление против пристрастието на циганчетата? — питаше усмихнато градоначалникът.
— Не, но ми дойде на ума, че същото пристрастие се упражнява и от полицията — към други кучета, и то бесни!
— Ти зафана с алегории, Берович!
— Гоните и фащате кокошарите, а един Яко разбойник оставяте свободен да разбойничествува и убива… Нима мислите, че Яко разбойникът не съществува вече?
Градоначалникът се изсмя гръмко.
— О, драгий Берович, много късно се пробуждаш. За Яка ли питаш? Той, ако се не лъжа, преди три години и нещо си, видях го в Черната джамия как иска да литне към небето, но увисна на един метър над земята. По-високо не отиде…
— Вие обесихте врата му, а душата му остана в София. Тя сега в другиго живее. Аз знам един нов Яко, един друг убиец, по-страшен — и не в Рила вече, — когото още полицията не е фанала, а законът е безсилен да прикачи на въжето.
— Кой е този господин например? — попита градоначалникът, като още не знаеше как да земе Беровичовите думи. — Сериозно ли говориш? Или майтапиш се?
— Вие се майтапосвате, господин градоначалник! Аз ви обаждам за един опасен разбойник, вие си пиете бирата спокойно. Това е осъдителна небрежност! — отговори Берович, чието лице пазеше пълна сериозност.
Градоначалникът го изгледа в недоумение.
Тоя разговор беше привлякъл доста любопитни.
Някои фанаха да фърлят подигравки на сметка на градоначалника.
Нему му стана неловко. Берович го поставяше в трудно положение. Той стана от масата си и се обърна със строг вид към Беровича:
— Господин Берович, вие може би имате желание да се гаврите!
— Ни най-малко! Аз правя донос!
— Тогава подкрепете доноса си! Вие сте длъжни веднага да ми посочите името на злодееца.
— Не го зная…
— Покажете жилището му!
— Мога.
— Дека живес?
— В …ска улица.
— Кой нумер?
— Не съм съгледал. Но къщата зная.
— Заведете ни там.
— Готов съм.
Любопитството растеше заедно с мълвата за разбойника, когото ще предаде Берович. Някои се мислеха, че е шега. Но се убедиха най-после в противното, когато градоначалникът се обърна към един стражар.
— Манчо, тичай в участъка и повикай още трима стражари! Нека дойде и старшият пристав.
И градоначалникът погледна Беровича.
— Хубаво правите, господин градоначалник! — каза Берович. — Излишното в много случаи не бърка, особено в тоя: вие ще имате работа с най-опасния злодеец в столицата!
— Манчо, повикай всичките стражари, колкото намериш свободни в участъка, и ги догони! — заповяда пак градоначалникът.
Когато излязоха из Хръдличка, вече притъмняваше.
Минаването на градоначалника и Беровича, последвани скоро от десетина въоръжени стражари, възбуди вред очудване и тревога. Уличните хлапаци, лустраджийчетата и вестникопродавцнте ги подириха и образуваха един вид резерва на потерята.
Нови стражари се присъединиха към нея, когато заминаха край друг един участък.
В …ска улица Берович застана пред една врата, при която бе запален вече фенерът.
— Тука е.
— В тая къща?
— Да, той живее в лявата стая, на втория кат, със спуснатите завеси на прозорците; вие бездруго ще го намерите вътре, защото свети. Добра сполука, аз изпълних длъжността си, сега вие изпълнете вашата. Сбогом!
И Берович отмина бързо.
Градоначалникът постави караул на портата от двама души, а с останалите си хора се покачи по стълбата, която водеше в стаята на престъпника.
Той се спря пред вратата й, побутна, но тя беше заключена извътре. Той извика:
— В името на закона отворете!
Вратата се отвори.
В стаята, претрупана с книжа и вестници, стоеше един момък.
— А! Извинете, господин Пандиков! — извика очуден градоначалникът, като позна в него редактора на Народен бранител.