— А нашето участие във всичко това? — попита Алис.
— Не съм сигурен — призна Джей. — Господарката на ентропията ми възложи конкретна задача. Ти искаш да откриеш баща си. Въпросът е дали искаме да се съюзим.
— Струва ми се, че би било разумно — каза Дръм. — Ние с Алис не знаем нищо за този аспект на Вирту, но сме майстори да се озоваваме там, където не ни искат, и да откриваме чуждите тайни. Ти и спътниците ти познавате Вирту, Вирджиния също. Заедно ще се справим по-добре.
— И ако в някой момент се наложи да се разделим — прибави Вирджиния, — пак ще можем да го направим.
— А после? — попита Джей. — Детето на Земея, което изсмуква силите от сайта на Маркон, наистина ме тревожи.
— Мен също — тихо отвърна Вирджиния. — Готова съм на всичко, за да го унищожа преди то да е унищожило Маркон.
Алис кимна.
— Бройте и мен.
— И мен — присъедини се Дръм. — Може да не съм теолог, но не ми харесва идеята за Смърт, която е под чехъла на господстваща богиня. Намирисва ми на големи неприятности.
— Не се обиждайте — прекъсна ги Дуби, — но дайте да разглеждаме проблемите един по един. Някой има ли представа какво ще правим, след като слезем от влака при планината Меру? Никога не съм бил там, но всички легенди разказват, че била многопластова.
Джей сви рамене.
— Не зная какво ще правим и нямаме достатъчно информация, за да измислим план. Ще решаваме, когато стигнем. Още колко време остава, Павиане?
— Достатъчно, за да разгледате оръжейната ми — каза влакът. — Джей Ди не възнамеряваше да слиза от локомотива, но за всеки случай сме подготвени.
— Чудесно — съгласи се Джей. — Къде е тя?
— В съседния вагон. Виждаш ли колко те улеснявам?
Смехът на Пиринчения павиан ги следваше, докато влизаха в оръжейната. Вирджиния и Дръм започнаха да преглеждат съдържанието й и питаха всеки от групата с какво оръжие може да борави.
— Малко е странно пак да се срещнем по този начин — срамежливо каза Джей на Алис.
— Зная — отвърна тя, забила поглед в десния си крак, — а също и да разберем, че бащите ни са се познавали. На това ли му казват „съдба“?
— Винаги съм вярвал в свободната воля, но сега наистина ми се струва така.
— Да, на мен също.
— Майка ти сигурно ужасно се страхува за Амбри, щом ти е позволила да дойдеш да го търсиш.
— Да, но знае, че не бих си останала на топло вкъщи, докато тя се опитва да му помогне сама.
— Но те е пуснала сама.
— Не съм сама. Дръм е с мен. И мама е учен — тя разбира, че е най-добре да остави работата на онези, които имат повече опит.
— Да. Чудя се какво ли щеше да се случи с мен, ако баща ми беше изпълнил обещанието си и ме беше дал на господарката на Дълбоките поля.
— Сега нямаше да си такъв, какъвто си — практично отвърна Алис. — Баща ти е имал право, когато е казал, че животът те кара да оценяваш нещата. Дълбоките поля наистина са интересно място, но ми се струва, че ако беше израснал там, нямаше да станеш истински човек.
Джей кимна.
— Наистина би било странно отвсякъде да те заобикалят резервни части. Радвам се, че татко е постъпил така. Благодарен съм му, че ми е дал възможност сам да направя избора си.
Двамата замълчаха. Чувстваха се неловко, въпреки че се харесваха. На известно разстояние от тях Вирджиния и Дръм връчваха на. Дуби ХФ-пистолет.
— Джей? — каза Алис. — Наистина ли можеш да пресичаш интерфейса между Вирту и Верите без кушетка?
— Аха. Обаче не зная как става.
— Откакто спомена за това, исках да те попитам…
Прекъсна ги острият вой на Пиринчения павиан.
— Планината Меру на хоризонта, момчета и момичета! Елате да я видите преди да съм блъвнал дим и фойерверки, за да скрия пристигането ви.
Всички побързаха да отидат до прозорците. Под неестествено яркото слънце Меру самотно се издигаше сред безкрайната равнина. Сняг покриваше най-високите й хребети, местата, където се говореше, че живеели Върховните трима. На пръв поглед планината изглеждаше необитаема, но Когато Пиринчения павиан се приближи, можеха да зърнат движение по склоновете и в подножието й.
— Аз… си спомням… това… място — разтреперан изръмжа Мизар. — Ярка светлина и много… болка. Падах… цяла… вечност.