Защото ги бе привлякла неустоима сила — гласът на последния господар на замъка Донърджак, синът на Вирту и Верите, и той им обясняваше защо се нуждае от помощта им, за да защити онази, която повечето представители на човечеството смятаха за най-страшен враг на всичко, по-страшен даже от дяволите и демоните, защото делата на тези създания обикновено бяха незабележими, но всяко живо същество изпитва мъка, щом Смъртта отнеме любимите му и му остави само пустота и горчивата утеха на надеждата за нова среща в отвъдното.
— Ето защо са ми нужни те… вие — каза Джей и за пръв път се обърна към цялата си публика.
— Призоваваш ни да се включим в могъщ кръстоносен поход — отвърна онзи, който знаеше много за тези неща, и издрънча с веригата на глезена си. — И за такава благородна цел не мога да не дам всичко от себе си.
Разнесе се одобрително шумолене. Джей се окуражи, но трябваше да преодолее още едно препятствие. Той отново насочи вниманието си към тъмнокосата тъмноока жена, която го беше родила и която после бе отнесена преди да познае радостта, изтриваща спомена за родилните мъки.
— Пълнолунието току-що е отминало — каза момчето. — Можем ли да проникнем в Призрачните земи? Това е единственият начин да прехвърлим призраците в район, който граничи с Вирту. В момента Пиринчения павиан търси път, който ще му позволи да ни вземе оттам.
— Можем да опитаме — с все още малко неодобрителен глас отвърна Ейрадис. — Понякога винаги е пълнолуние. Тук всички са от толкова много различни минали епохи, че може би ще успеем да се прехвърлим.
— Тогава да се срещнем в тунелите, става ли? — предложи Джей. — Ще се спусна там веднага щом пристигне Алис. Тя можеше да тръгне с Пиринчения павиан, но настоя да се опита да мине през лунния портал.
— Добре, сине. Ще те чакаме там.
Призраците започнаха да изчезват, оставяйки след себе си едва доловим мирис на уиски и празни чинийки.
Дуби се обади от мястото, от което мълчаливо бе проследил срещата:
— Чудя се защо Алис реши да се прехвърли през портала.
— Чу я какво каза. Тя смята, че тялото й може да я защити.
— Но така рискува да бъде изцяло унищожена — отвърна Дуби.
— Вече обсъждахме тази възможност във влака — рязко му напомни Джей, — и щом е решила така, трябва да го приемем.
— Все пак ми се струва глупаво. Аз определено не бих рискувал кожата си, ако имах избор.
— Винаги можеш да останеш тук.
— Вече ти обясних. Това просто не ме устройва.
— Така твърдиш ти.
— Все още се чудя дали Алис няма и друг мотив.
— Какво искаш да кажеш?
— Ами… произходът й е също толкова странен, колкото е и твоят. Глупаво е да я подценяваш.
Джей изпита смътно безпокойство. Наистина я беше подценявал. Дотолкова бе свикнал да е единственият с особени способности и необикновено образование, че обикновено мислеше за нея като за обитателка на Верите, натъкнала се на нещо прекалено непреодолимо. Той ядосано изглади с крак набраната пътека, покриваща пода на коридора.
— Благодаря, Дуби. Ще го запомня. А сега ми помогни да съберем тези чинийки.
Пляскането на маймунските лапи кухо отекна в покритите с гоблени стени.
Милбърн докара Алис със същия лайнер с който Джей бе отишъл на елишитския празник в Ню Йорк. Дак активира етикетни програми, които не му бяха трябвали, откакто беше придружавал Ейрадис и Джон на медения им месец, и изненада Джей с репертоара си от любезни комплименти. Роботът му напомняше на чичо, който посреща любимата си племенница.
Войт отнесе в избата фенери и някои провизии. Дуби и Алис го последваха. Когато Джей понечи да тръгне с тях, Дак го спря.
— Джей, чух речта ти в горната галерия. — Той леко поклати глава, за да не позволила момчето да го прекъсне. — Аз не мога да виждам призраците, но живея в този замък още от построяването му. Лейди Ейрадис вярваше, че тук има призраци, и когато бременността й напредна, някой идваше да й прави компания. Зная какво замисляш и колкото и да ми се иска да можех да те изпратя с някакво поучение, мога само най-искрено да ти пожелая успех и благополучно завръщане.
Роботите не плачат, но Джей остана с впечатлението, че Дак едва сдържа сълзите си. Той разпери ръце и прегърна лъскавото тяло.
— Ще внимавам, Дак.
— И късмет, Джей. Струва ми се, че това е нещо, което е по-могъщо от предпазливостта.
— Ще опитам.
Джей се спусна по стълбището преди да успее да се разплаче. Войт беше отключил вратата и останалите го очакваха.