— Само ли? — сухо се подсмихна Дуби.
— Е, по един или друг начин, това е последното, което ни остана.
Надигна се вятър и почти преди да успеят да видят облака, предизвестяващ пристигането на Пиринчения павиан, влакът спря пред къщата и ги поздрави с кикот и залп от фойерверки. Дръм им махаше от локомотива и Вирджиния тъжно им се усмихваше.
— Готов ли си, Джей? — извика подигравателното маймунско лице.
— Готов съм! — отвърна момчето и се завъртя към шумната тълпа. — Всички да се качват! Всички да се качват за Дълбоките поля!
Песните на призраците, които изобщо не се оказаха призрачни песни, се носеха от Пиринчения павиан, докато влакът отново се спускаше към Дълбоките поля.
— „Този влак е обречен на слава…“
— „Ти тръгни по долния път, аз ще тръгна по горния…“
— „Когато очите на ирландката се усмихват…“
— „Бригадуун…“
Когато потеглиха, Пиринчения павиан запя с тях също толкова високо и фалшиво, колкото и всеки от шотландските духове, но щом релсите започнаха да се спускат към все по-ниски земи (много от тях имитации на адове, теологично обосновани или чисто фантастични), гласът на влака утихна и накрая замлъкна.
Седнал в локомотива и замислен за варианта на Дантевия „Ад“, през който току-що бяха минали, както и за бащиното му участие в програмирането на сайта, Джей д’Арси Донърджак забеляза промяната и щом Пиринчения павиан стана необичайно тих, го попита:
— Какво има, Павиане?
— По линията се усещат лоши вибрации, Джей. Мисля, че няма да успеем да стигнем до Дълбоките поля. Някой е препречил пътя.
— Господарката на изгубените или някой друг?
— Имам предчувствие, че е друг. Програмирането не е като онова, което съм срещал при предишните си идвания тук.
— Ще пострадаш ли, ако се блъснеш в него?
— Да.
— Тогава спри преди да стигнеш до препятствието. Ако се наложи, ще излезем с кирки и чукове и ще го разбием.
— Ясно, Джей. Може да не е аналог на физическа преграда, нали разбираш?
— Зная. Говорех образно — и може би оптимистично. Как е запасът ни от ексцентрични атрактори?
— Пълен догоре. Договорих се да отнеса няколко осиротели гронхи и стадни мишки в сайт приемник и в замяна те напълниха товарните ми вагони.
— Благодаря.
— De nada. Не ми харесва идеята да остана само с елементите от основното си проектиране. Ако мога да го предотвратя с малко самоинициативност…
— Въпреки това ти благодаря.
— Баща ти ме нарече „княз на марионетките“, но ми преряза конците и ме пусна на свобода, щом изпълних задачата, за която ме създаде. Винаги съм му бил признателен за това.
— Ще се върна при другите и ще им обясня положението — каза Джей. — Не се безпокой. Ще измислим нещо.
Единственото, което успяха да измислят, бе неколцина от тях да отидат в локомотива и да чакат първата визуална информация за преградата. След излизането си през лунния портал призраците бяха също толкова материални, колкото и всеки обитател на Верите, и въпреки че Пиринчения павиан двойно разшири пространството, вътре стана доста претъпкано.
— Приближаваме се до бариерата — съобщи влакът. — Намалявам скоростта.
— Аз не… — започна Алис, като гледаше през бинокъла си. — Почакайте, взимам си думите назад. Виждам нещо. Тъмно е и има странна материя. Като че ли трепти, нещо като плътен мираж.
— Лъчистата мъглявина — безизразно отвърна Джей.
— Но не тази на шефката — прибави Дуби, като повиши глас, за да надвика писъка на спирачките. — Цветът й е различен. Освен в някои съвсем редки случаи, лъчистата мъглявина отначало изглежда черна, но колкото повече се вглеждаш (не че мнозина имат тази възможност), цветът толкова повече се губи под повърхността:
— Виждам само нещо зелено — каза Вирджиния. — А аз познавам лъчистата мъглявина. Това е излъчването на детето на Земея.
— Това ли е детето? — сякаш не вярваше на ушите си, попита Алис.
— Не — отвърна Вирджиния, — но бариерата е негово дело.
Когато Пиринчения павиан спря, бяха достатъчно близо, за да виждат преградата с просто око. Тя оставяше впечатление за плътност, покриваща релсите, но всеки път, щом Джей се опиташе да погледне отстрани, най-гъстата й част се преместваше.
— Павиане — каза той, — можеш ли да анализираш това нещо?