Жребецът на Смъртта ги отнесе до мястото, където писъкът на гайдата се издигаше над рева на сражението. Откриха Амбри да стои над свой паднал другар. Със зачервени бузи, той мощно надуваше гайдата. Когато се приближиха, падналият воин изчезна и мигове по-късно се появи невредим и отново готов за бой.
— Нямам друг избор — каза Алис. — Нека се приближим до него.
— Какво ще правиш?
— Ще го прехвърля със себе си във Верите. Това е единственото място, на което Небебог не може да го използва за пионка.
— Ще успееш ли?
— Поне ще опитам.
Преди Джей да има възможност да възрази тя скочи на земята.
— Алис!
Момичето се затича и когато стигна до Улфър Мартин д’Амбри, той като че ли предусети намерението й, спря да свири и й подаде ръка. Обгърна ги сияние, но преди Алис да успее да извърши прехвърлянето, нещо засенчи слънцето.
Джей погледна нагоре и видя Алиот, черната пеперуда, отново възвърнала гигантските си размери. На гърба й седеше Небебог с разкривено от ярост лице. В дланта му трептеше кълбовидна мълния.
Богът вдигна ръка, за да запрати мълнията срещу бягащия Гайдар, но изведнъж от бойното поле се издигна стройна, изящна фигура с драконови криле и по-скоро заплува, отколкото полетя във въздуха. Ейрадис замахна с меча от вятър и обсидиан към корема на Алиот.
— Не! — извика Джей.
От блясъка на кълбовидната мълния в очите му бликнаха сълзи, сълзи, които замъглиха зрението му, докато траеше двубоят между ангела на изгубената надежда и Алиот, могъщата пеперуда, божественият жребец. Когато Джей разтърка очи, крилатата русалка вече я нямаше — от нея бе останала само огромна пустота в сърцето му. По земята се посипаха късчета лъчиста мъглявина, прашец от крилете на пеперудата. Небебог, Алис и Улфър Мартин д’Амбри не се виждаха никъде.
— Какво се случи? — изхълца Джей.
— Те се унищожиха един друг — разнесе се бащиният му глас от гривната. — Не успях да разбера какво се е случило с Алис и Гайдаря. Може да са били убити от Небебог или да са успели да избягат.
— Толкова си безстрастен…
— Аз съм просто иион.
Момчето се наведе над шията на коня. Жребецът се понесе по утихващото бойно поле и късчетата лъчиста мъглявина се отдръпнаха пред него. Щом се върнаха при Смъртта, все още ридаещият Джей промълви стихчето, което беше научил като съвсем малък:
Този път нищо не отговори на зова му.
15.
Рандал Келси стоеше на върха на западния зикурат и разглеждаше пораженията долу. Не беше забелязал устройството от кристал и платина, скрито в храстите до десния му крак. Не забеляза и когато от нищото се появи малка черна маймуна, грабна машината и отново изчезна.
Затова пък чу стъпки, които се изкачваха отдолу.
— Здравей, Рандал.
— Здравей, Иманюъл.
— Артър.
— Зная. Просто никога не съм преставал да мисля за теб като за Иманюъл Дейвис. Артър Идън беше страшилище за елшите. А аз винаги съм харесвал Дейвис.
— Благодаря. Е, какво ще правим сега, когато Църквата на Елиш се сгромоляса?
— Така е, нали? След като Йерофантът обясни, че цялата идея била най-голямата шега, правена някога, този път няма да ни се размине.
— Боя се, че наистина няма.
— Може би ще напиша книга и ще я нарека „Краят на една шега“. Известни са ми много неща, които Йерофантът — Айлс — няма да признае.
— Чудесна идея. Трябва ли ти сътрудник? Имам много опит и страхотни връзки в издателствата.
Келси се усмихна.
— Това ми харесва. Какво ще кажеш да те почерпя едно питие? Изгарям от любопитство къде си бил през всички тези години?
— Звучи страхотно.
Те се отдалечиха от останките на мястото, където за кратко боговете отново се бяха върнали на земята.
Сейджак отведе Народа обратно в джунглата, но вече не излъчваше златисто сияние, нито пък в сънищата му го спохождаше тактически гений. Опустошени от битките, които бяха водили, разрушили семействата си, другите вождове се нахвърлиха срещу онзи, когото преди бяха величали като Вожда на вождовете.
И в този момент от джунглата се появи най-големият донт, който някога бяха виждали, и мощно затръби. Сейджак изпусна главата на Голямата Бетси и избяга.