— Да, прегърни ме — рече тя. — Какво искаше да кажеш с това, че ти се иска да си го разбрал по-рано?
— Твърде късно — повтори Джон. — Навярно щях да съм в състояние да направя нещо. Но няма гаранция, че щеше да се получи. Сигурно нямаше. — Когато Ейрадис започна да се разтърсва, той я целуна. — Сетих се прекалено късно. Обичах те. Иска ми се да можеше да продължи повече.
— И аз те обичах — отвърна тя. — Можехме да направим заедно още толкова много неща.
Беше се надявал, че лъчистата мъглявина няма да се завърне още дълго, както понякога се случваше, но тя внезапно се появи и накара тялото и лицето на Ейрадис да затрептят, сякаш я гледаше през лятна омара. И този път за миг му се стори, че чува смущаващ шум. Този път лъчистата мъглявина остана и Ейрадис продължи да трепти, подложена на все нови пространствени изкривявания. Стана му трудно да я прегръща — формата й се променяше, смаляваше.
— Не е честно — каза Джон.
— Винаги е било така — отвърна тя и му се стори, че усеща последната й целувка, докато любимата му падаше и във въздуха отново се разнесе онзи звук. Надигна се едва забележима пелена от светъл прах.
Той стоеше с празни ръце и замъглени очи. По-късно седна на земята и скри лицето си в шепи. По някое време мъката му отстъпи пред пътуване през всичко онова, което бе научил за Вирту, най-великото дело на расата. Джон си припомни теориите, които беше развивал, и размишленията, с които си бе играл по време на невероятно плодотворната си кариера.
Когато отново се изправи, потърси прашинка от нейния прах и започна ново пътуване по хипотетичните пътища, водещи към края на всичко.
Трантоу я усети, докато заедно с фрактилизационната група преобразуваше малки проги в гора край селцето, в чието изграждане също беше участвал. Старата болка, която никога не бе разбирал напълно, сега отново пронизваше предния край на грамадното му тяло — носеше я със себе си още от срещата с ловеца на донти, когото беше оставил целия натрошен и неподвижен, за да не може никога повече Да се прицели с трофейното си оръжие, нито да се завърне във Верите. Трантоу мъчително изрева и другите донти се отдръпнаха, като подбелиха очи и неспокойно се размърдаха.
Щеше да е най-добре да се отдалечи от тях преди болката да го е извадила от равновесие. Малката му — и все по-смаляваща се — рационална повърхност никога не се беше спирала сериозно върху природата на удоволствието и болката. Неговият вид свързваше насладата с усещането за обработка без полагане на какъвто и да е труд — дестилация от висш порядък на онова, което мотивираше техните ежедневни и целенасочени дейности. Болката, от друга страна, се пораждаше от проникването на скрити хаотични фактори в техните проги. Преди много време изстрелът на ловеца бе оставил такава следа, която от време на време се събуждаше, съсипваше обществения му живот и даваше храна на местни клюки.
Той изсумтя и тропна с крак. Като затворник, някога беше работил в кодирано пространство, любовно гнездо на член на правителството на Верите, чиято виртуална партньорка бе унищожила програмираната екология с екстравагантното си настояване навсякъде да има беседки с цветя. Накрая самоподдържащото се пространство се беше претоварило и вече не можеше да изпълнява втората половина от двоичната си функция. Трантоу си спомняше болезнените палки за въвеждане на хаотичен фактор в ръцете на надзирателите на лейди Мей — а понякога и в собствените й ръце, — с които той и другите бяха принуждавани да компенсират реакциите на отклонените от нея проги. Колкото и ужасни да бяха, ХФ-палките не можеха да се сравняват с резултата от неговите заклинания — макар че накрая те бяха довели до унищожаването на голяма част от онова място, до насочване на вниманието към него, предизвикало уволнението на Морис Ринтал, след като се разбра, че е отклонявал държавни средства за него, а също до развода му, когато жена му във Верите научи за виртуалната му любовница.
От пулсиращата стара рана плъзна нова вълна от болка. Той отново изрева и протегна предния си израстък, за да изкорени една от последните си присадки. Удари я в земята и размаха останките й над главата си. „Много обезпокоително — отбеляза гаснещата му рационалност. — Наистина жалко.“
Трантоу смачка няколко дървета, после се завъртя и се огледа наоколо. Пламтящите му очи се насочиха към селото и той се втурна натам. Прогът надзирател припряно отдръпна въплъщенията си.
Като размахваше дървесния дънер, Трантоу разби една от колибите, после се метна към следващата, която му отвърна с удовлетворително люлеене и пращене. Отново я блъсна. Размаха ствола. Стената се срути. Трантоу изрева и я прегази.