Докато лежеше, все още усещайки слабото изтръпване, Идън си мислеше, че онзи, който стои зад Църквата на Елиш, наред с всичко останало явно притежава и сериозен естетичен усет.
Сейджак поведе клана си към друга част на гората, отчасти защото в района, който обитаваха през последния месец, почти не беше останала храна, и отчасти защото наблизо бяха забелязали екита. Нямаше смисъл да чака неприятностите да се струпат отгоре им, а положението с храната спасяваше честта му сред онези, които се впечатляваха по-лесно. Сейджак и по-рано се бе сблъсквал с екита и вече дори не помнеше колко е очистил. Всички можеха да видят бойните му белези. През годините козината му бе пронизвана от безброй ХТ-куршуми, но нито един от тях не беше успял да открие фаталните точки, които бяха целта им.
Сега седеше под дървото и се хранеше с плодовете му. Също като много други, неговият клан отчасти бе започнал с повреждането на сложни проги, чиито съставни проблеми не бяха ясно забележими. След регистрирането на дефекти във функционирането им те бяха избягали, за да не ги унищожат или ремонтират. Косматите им човекоподобни фигури представляваха донякъде съзнателно приспособяване към средата. Родовите проги се създаваха или получаваха лесно, така че повечето от групата му бяха произлезли от такива предшественици в здрачните мъгли на началата и не познаваха друго съществувание освен свободата на дърветата. Тъй като случайните прекъсвания на живота във Вирту и Верите водеха до стареене, Сейджак бе прехвърлил първата си младост, макар че продължаваше да е умен и притежаваше животинска сила, за да е в състояние да управлява Народа, както се наричаха.
А трябваше да е умен. Наоколо винаги дебнеха опасности — други кланове, различни престъпни ииони и природни бедствия, както и периодичните опити на Екологичния корпус да балансира популациите, за да са в съответствие със собствените му модели. Имаше и ловци — наемни и любители, — както и такива, които преследваха клановете за частни колекции, обществени изложби, провеждане на частни експерименти… Имаше достатъчно опасности и Сейджак използваше помощта на тримата си най-силни подчинени: огромния Стагърт, високия, покрит с белези, бързоног Окро, навярно прекалено умен и винаги замислящ нещо коварно, а също и набития садистичен Чъмо, който виждаше през постоянно присвитите си, инфектирани наглед очи съвсем тясна ивица от света. Те бяха станали незаменими за него в управлението на клана. Разбира се, и тримата тайно възнамеряваха да завземат властта. И тримата вече се бяха борили с него и бяха загубвали. Не се страхуваше от никой от тях поотделно; и все пак те му служеха вярно, докато го чакаха да прояви признаци на слабост. Заедно можеха да му се опълчат, навярно дори щяха да успеят да разцепят клана, но — тук Сейджак се усмихна и оголи кучешките си зъби — те си нямаха достатъчно доверие, за да опитат подобно нещо. И даже да не беше така, рано или късно щеше да им се наложи да се преборят, за да остане само един. А той знаеше, че е в състояние да се справи с всеки от тях. Не. И те го знаеха. Знаеха и че той го знае. Затова му служеха, очакваха своя момент и също старееха, разбира се.
Чъмо, току-що завърнал се от един от редовните обходи, за които настояваше Сейджак, се изправи пред него.
— Как е районът? — попита той огромния си подчинен.
— Следи на северозапад — отвърна Чъмо.
— Какви следи?
— Отпечатъци. От ботуши.
— Колко са?
— Трима-четирима. Може и да са повече.
Сейджак се изправи.
— На какво разстояние са оттук?
— На няколко километра.
— Това е лошо. Проследи ли ги?
— Само донякъде. Реших, че е по-важно бързо да съобщя.
— Правилно си решил. Заведи ме там. Окро! Ти поемаш нещата тук. Отивам на разузнаване.
Високият престана да дъвче, приближи се и попита:
— Какво има?
— Непознати. Може да са екита — поясни Сейджак и хвърли поглед към Чъмо. — Не зная.
Чъмо поклати глава.
— Навярно и аз би трябвало да дойда — каза Стагърт.
— Някой трябва да се грижи за лагера. Ако се наложи да избягате, оставете знаци.
— Разбира се.
През първия километър и половина Сейджак и Чъмо предпазливо се движеха по пътеките. Когато наближиха следите, Чъмо го поведе навътре в гората.
— Отдалече ги чух да минават — рече той. — Когато стигнах тук, отдавна вече ги нямаше. Открих следите им и ги разгледах.
— Хайде да ги намерим — отвърна Сейджак.