— Кога според теб можем да започнем да проучваме пазара в Европа и Япония? — поинтересува се Стантън.
— Ще бъда в състояние да ти кажа, когато се заемем с клиничните изследвания — отговори ученият. — Но първо трябва да регистрираме лекарството в Службата по лекарствените средства.
— Трябва някак да ускорим нещата — забезпокои се пак Стантън. — Та това е същинска лудост! Да притежаваме лекарство, което може да ни донесе милиарди, и да сме на косъм от разорението!
— Я чакайте! — извика внезапно Едуард и привлече всеобщото внимание. — Хрумна ми нещо! Току-що се сетих как да спестим време. Ще започна да вземам лекарството.
Известно време в стаята се възцари пълно мълчание — чуваха се само тиктакането на часовника над камината и прегракналият писък на чайките по реката.
— Мислиш ли, че е разумно? — окопити се пръв Стантън.
— Че какво му е неразумното? — изненада се ученият. Палеше се все повече от хрумването си. — Как не съм се сетил досега! Вече сме провели изследванията за токсичност, видяхме, че такава няма, значи преспокойно мога да вземам лекарството!
— Така си е, не открихме никаква токсичност — подкрепи го Глория. — Тъканните култури направо избуяват върху веществото — потвърди и Дейвид. — Особено културите от нервни клетки.
— Не мисля, че е за препоръчване да вземаш лекарство, което още не е утвърдено — възрази Ким.
Едва сега тя за пръв път се включваше в разговора. Бе застанала на вратата към антрето. Едуард я стрелна гневно с очи, задето го е прекъснала.
— Аз пък съм на мнение, че идеята е блестяща — настоя той.
— И как ще спестим време? — попита Стантън.
— Ще разполагаме с всички отговори още преди да сме започнали клиничните изследвания — отвърна ученият.
— Аз също ще вземам лекарството — ненадейно рече Глория.
— И аз — присъедини се и Елинор.
Един по един и останалите изследователи се съгласиха, че хрумването е блестящо, и предложиха също да се включат.
— Предлагам да вземаме различни дози — поде отново Глория. — Пък и резултатите при шестима души вече придобиват статистическа стойност.
— Защо не направим така — ще определим различни дози и всеки ще взема своята, без да знае каква е тя, дали е най-голямата или най-малката — предложи Франсоа.
— Това не противоречи ли на закона? — намеси се отново Ким.
— Какъв закон? — засмя се Едуард. — От ония, дето се определят от управителните съвети ли? В „Омни“ ние сме управителният съвет и ние определяме законите.
И другите се засмяха заедно с него.
— Държавата не случайно е създала правилници и закони за тези неща — упорстваше Ким.
— Националният здравен институт наистина е въвел правилник — уточни Стантън. — Но той важи само за институции, които кандидатстват за субсидии. А ние нямаме намерение да искаме държавни пари.
— Все има някакви правилници, според които неизпробвани върху животни лекарства не могат да се приемат от хора — настояваше на своето Ким. — Дори нормалната интуиция подсказва, че това е глупаво и опасно. Ами онази кошмарна злополука с талидомида? Тя изобщо ли не ви стряска?
— Въобще не може да става и дума за сравнение — възрази Едуард. — Талидомидът не е естествено съединение и като цяло е много по-токсичен. Но какво толкова се притесняваш, Ким? Теб никой не те кара да вземаш „Ултра“. Би могла дори да ни контролираш.
Всички прихнаха. Ким се изчерви и отиде в кухнята. Бе смаяна колко бързо се е променило настроението — в началото всички бяха седели като на тръни, сега се превиваха от смях. Младата жена имаше чувството, че изследователите са обхванати от някаква масова истерия, породена от съчетанието между преумора и свръхголеми очаквания.
Ким извади хлебчетата от фурната. Чу откъм хола нови изблици смях и гръмогласен развълнуван разговор как с част от милиардите, които ще спечелят, щели да построят научноизследователски център.
Докато редеше хлебчетата в панера, младата жена усети, че някой е влязъл в кухнята и стои зад нея.
— Имаш ли нужда от помощ? — попита Франсоа. Ким се обърна и го погледна, но бързо извърна очи и огледа кухнята, все едно умува какво да му възложи. Всъщност обаче бе смутена от настойчивостта на французина и от онова, което се беше случило в хола.
— Ще се справя и сама — вдигна рамене тя. — Но все пак ти благодаря.
— Мога ли да си налея още вино? — попита Франсоа.
— Разбира се! Ето го там…
— Щом нещата потръгнат и се поосвободя, бих искал да разгледам околността — рече французинът, докато си наливаше от виното. — Нали нямаш нищо против да ми покажеш някои от забележителностите? Чух, че Марбълхед бил прекрасен.