— Нямам за какво да се покайвам — отсече жената.
— Как така да нямаш! — ахна пискливо мъжът и.
— Нямам, защото не съм вещица! — натърти затворницата.
Известно време Роналд гледа вторачено жена си, стиснал отчаяно пестници.
— Не мога да клеветя сама себе си — поде Елизабет, с което наруши тягостното мълчание. — Няма да се покайвам, не съм никаква вещица.
Роналд бе толкова разтревожен и сломен, че не успя да сдържи гнева си. Удари с все сила с юмрук по дланта си. Приближи се толкова много до жена си, че лицата им отстояха само на педя.
— Ще се покаеш — отсече той. — Заповядвам ти.
— Драги ми съпруже — поде Елизабет — явно не се бе стреснала от гневния пристъп на мъжа си, — казаха ли ти за уликите, използвани срещу мен?
Роналд изправи гръб и стрелна притеснено с очи тъмничаря, който гледаше да не пропусне и думица от разговора. Нареди му да се отдалечи. Уилям отиде да си вземе канчето с чорбата и да обиколи килиите.
— Видях доказателството — пророни Роналд, след като надзирателят ги остави сами. — Преподобният Мадър го държи в дома си.
— Явно съм престъпила с нещо Божията воля — прошепна Елизабет. — Щях да се покая, ако знаех какво съм сторила. Но не съм вещица и изобщо — кълна ти се! — не съм измъчвала младите жени, дали показания срещу мен.
— Покай се, колкото да получим отсрочката — примоли се мъжът и. — Искам да ти спася живота, за Бога!
— Не мога и не искам да си спася живота с цената на това да продам душата си — отсече Елизабет. — Очерня ли себе си, ще се съюзя с дявола. Не познавам и други вещици, затова не мога да набеждавам невинни хора само и само аз да отърва кожата. Тъкмо така ще се погубя, не разбираш ли?!
— Трябва да се покаеш! — подвикна отчаяно мъжът и. — Не го ли сториш, ще се откажа от теб!
— Постъпи както ти повелява съвестта — отвърна тихо, но твърдо Елизабет. — Не мога да се покая, защото не съм вещица.
— Моля те — пророни Роналд, решил да постигне своето с добро. — Заради децата.
— Нека се уповаваме на Господа — сведе очи жена му.
— Господ ни е изоставил — простена Роналд и върху покритото му с прах лице се застичаха сълзи.
Със сетни сили Елизабет вдигна окована в белезници ръка и погали лицето му.
— Дръж се, съпруже. Неведоми са пътищата Господни.
Но Роналд съвсем изгуби самообладание — скочи като обезумял и хукна презглава към портите на тъмницата.
ВТОРНИК, 19 ЮЛИ 1692 ГОДИНА
Роналд пристъпваше притеснено от крак на крак. Стоеше встрани на пътя, на хвърлей от затвора. По челото му под широкополата шапка бяха избили капчици пот. Беше горещо и влажно, стелеше се мараня, задухата бе още по-потискаща от неестествената тишина, надвиснала над града въпреки тълпите чакащи хора. Дори чайките се бяха умълчали. Всички се взираха кога ще се появи каруцата.
Роналд не можеше да подреди мислите си, смазан от страх, мъка и паника. Не проумяваше какво толкова са направили с Елизабет, та да ги сполети такава злочестина. Съдиите се бяха разпоредили да не го пускат в тъмницата още предния ден, когато той се бе опитал за последен път да убеди жена си да съдейства на властите. Но както и да я молеше, заплашваше и уговаряше, тя беше непреклонна — не искаше и да чуе за покаяние.
Роналд стоеше под навеса в двора на съда, когато чу громоленето на металните колела о гранитния плочник. Почти веднага се появи и каруцата. В нея се бяха скупчили пет жени, притиснати една о друга. Всички бяха оковани. Зад каруцата вървеше Уилям Доунтън, ухилен до уши в очакване да предаде затворничките на палача.
Зяпачите начаса се развикаха и се оживиха, сякаш бяха на карнавал. Дечурлигата излязоха от вцепенението и подхванаха обичайните си игри, докато възрастните се смееха и се тупаха един друг по раменете. Както винаги, когато предстоеше някой да бъде обесен, щеше да настане голяма веселба. За Роналд и близките на другите жертви това оживление само усилваше ужаса.
Роналд не се изненада, нито се обнадежди, като не видя Елизабет в първата група — преподобният Мадър го беше известил. Беше го предупредил, че Елизабет ще бъде екзекутирана последна, след като тълпата вече се е наситила на кръв със смъртта на първите пет затворнички. Така щеше да бъде предотвратена опасността хората, особено онези, които са видели или чули за доказателствата срещу нея, да се развихрят.
Когато каруцата се изравни с Роналд и го подмина, той се взря в лицата на осъдените. Всички бяха смазани от грубото отношение и от страх пред това, което им предстоеше. Роналд разпозна само две от жените: Ребека Нърс и Сара Гуд. И двете бяха от Салем. Другите бяха от околните градове. Роналд знаеше колко благочестива е Ребека Нърс и като видя как я отвеждат към бесилото, си спомни мрачното предупреждение на преподобния Мадър, че историята с вещиците в Салем може да излезе извън контрол.