— Колкото повече се променят нещата, толкова повече проличава, че си остават същите — изрече на глас тя старата поговорка.
Запита се дали тези сходства имат нещо общо с натрапчивото и усещане, че Елизабет се опитва да и каже нещо през столетията. Потрепери — мина и през ума, че може би и нея я чака участ, подобна на ориста, сполетяла Елизабет. Дали тя не се мъчеше да я предупреди тъкмо за това? Внезапно си спомни за кошмара, който бе сънувала онази нощ и ръцете и върху волана моментално станаха хлъзгави от влага. Обля я гореща вълна, после тръпки на студ. „Глупости! — тръсна глава Ким. — Внушавам си какво ли не. Така сама ще се докарам до лудницата“. Наложи си да диша дълбоко, повтаряше си, че няма повод да се бои от нищо. Но за всеки случай понамали скоростта.
Все по-разстроена, Ким полагаше големи усилия да се отърси от мрачните мисли. Успя, но само докато се качи във влака. Там те отново я връхлетяха.
— По дяволите! — изрече на глас Ким, при което жената до нея я измери подозрително с поглед.
Тя се извърна с лице към прозореца. Укори се, че е позволила въображението и съвсем да се развихри. В края на краищата тя беше свободен човек в свободна страна, разполагаше с възможности, за които нейната предшественица не би могла и да мечтае… Но пък тия зачестили пристъпи на неясна тревожност, страховете, които я връхлитаха непредвидимо, кошмарните сънища, необяснимото поведение на Едуард и колегите му, пък и тия странни съвпадения на дати и събития… Не знаеше какво да мисли — всичко се бе объркало в заплетено и парещо кълбо в съзнанието и, което не и даваше мира.
Влакът наближаваше Северната гара в Бостън, а Ким все още не бе успяла да се пребори с тревогите си. Запита се дали наистина е чак толкова свободна. Прехвърли наум най-важните решения в живота си, например да стане медицинска сестра, вместо да се посвети на изобразителното изкуство или дизайна. Сетне си напомни, че живее с мъж, с когото има отношения, тревожно сходни с отношенията и с баща и едно време. На всичкото отгоре и бяха натресли в имението лаборатория и петима странни и чужди хора, които живееха в родовата къща — нещо, което, ако можеше да избира, за нищо на света не би допуснала.
Влакът се разклати и спря. Сякаш сляпа за всичко, което я заобикаля, Ким тръгна към метрото. Знаеше какъв е проблемът. Изпитваше чувството, че дори чува някъде в далечината гласа на Алис, която и обяснява, че за всичко е виновен нейният характер, това, че не се уважавала и обичала, че се подчинявала на всеки срещнат, че все мислела какво е най-добро не за нея, а за другите. И това ограничавало свободата и.
„Каква ирония!“, каза си младата жена. Елизабет с нейната самоувереност и решителност е щяла да се чувства прекрасно в днешния свят, докато в онази епоха тези качества безспорно са и навлекли ненавременна смърт. А пък самата тя — Ким, покорна и послушна — май е щяла да се чувства като риба във вода през XVII век… Ким въздъхна и си помисли: „Ето, пак прехвърлям всичко негативно върху себе си! Кога ще се отуча от това? Все пак не може да не съм наследила и нещичко от твърдостта на предшественицата си!“
Обхваната от нова решимост да разбули тайната на Елизабет, Ким се качи на метрото и се отправи към Харвард Скуеър. След петнайсет минути вече беше в кабинета на Мери Къстланд в университетската библиотека и чакаше тя да дочете писмото на Джонатан.
— Както личи, тази ваша къща е същинска историческа съкровищница — отбеляза Мери, след като вдигна очи от страницата. — Писмото е безценно.
Веднага повика по телефона Катрин Стърбърг и и го даде да го прочете.
Двете жени обясниха на Ким, че писмото е от период в историята на Харвардския университет, за който не са се запазили почти никакви свидетелства. Попитаха могат ли да го преснимат и младата жена им разреши.
— Значи трябва да намерим някакви препратки към „Рейчъл Бингам“ — каза Мери и седна пред компютъра си.
— Дано — въздъхна Ким.
Жената набра името върху клавиатурата, а Ким и Катрин загледаха през рамото и. По едно време Ким забеляза, че без да се усети, неволно е стиснала палци.